Палатът на японския император, преди около пет години
2 posters
Страница 1 от 1
Палатът на японския император, преди около пет години
by Reno. Пет Авг 08, 2014 11:06 am
Отново кръстосваше огромните коридори на скапания му бащински палат, в който бе минало цялото му нещастно детство. Майка му бе напуснала земния свят още, когато Хидеюки беше малко момче, едва на четири годинки - не можеше да разбере нищо от живота и оттогава се бе озлобил толкова и мразеше всичко и всички. А баща му - многообичаният му баща, когото не можеше да нарече свой родител, имаше време за всичко, само не и за единствената си рожба. Всякакви му там дела заради войната му бяха в ума, а това дали детето му изобщо е живо, не го и засягаше. Даже можеше да се каже, че го мрази. Никога не е смятал, че от неговата собствена плът и кръв, можеше да стане нещо по - различно от някаква пропаднала издънка. И какво, ако беше така - без родителска грижа нямаше как да се случи. Може би единственият човек, който наистина е бил до него през всичките му жалки години на смотан живот, е личната му прислужница Мисаки. Беше красива, макар и косата и да бе побеляла, все още възрастта не можеше да я пребори. Мисаки е била и беше до майка му във всеки един момент - по време на всичките и родилни мъки, причинени от него, когато той беше болен и тя не можеше да се справи сама, когато последните и мигове на съществуване я мъчеха - тази жена стоеше там и плачеше заедно с малкия и и безпомощен, крехък син. А последните думи на майка му Юри - "Грижи се добре за синчето ми, моля те..", все още кънтяха в умовете и на двамата, оставяйки траен отпечатък, сякаш написани с пермаментен маркер в съзнанията на Хидеюки и Мисаки.
Усещаше как щеше да се разплаче всеки момент при мисълта за това. Затова просто влезе в стаята си и седна на леглото си. След което стана от него и се тръшна на свободното вдясно, което дори не знаеше за какво бе там. Може би родителите им са очаквали още едно дете, но е изникнал някакъв проблем? Не, малко невъзможно би било. Та те живееха в такъв огромен замък, по - голям от тези в приказките за Спящата Красавица и Пепеляшка, та едва ли щеше да им се налага да делят едно спално помещение. Сбръчка нос от погнуса заради мисълта, че можеше някой да влезе в неговото свърталище, нанасяйки се в него за дълго. Не - по - вероятно би убил някого с голи ръце, отколкото да разреши това да се случи. Защото неговото си беше негово и беше твърде горделив, както расата му повеляваше, за да отстъпи. А той захапеше ли за нещо, не пускаше. Както нямаше да направи с тази стая. Все му бе тая за кого.
Отново се премести на своето легло, завито в прекрасни копринени завивки, които вече бе измачкал, ухаещи на нежен и тих пролетен дъжд, примесен с капчици омраза. Омразата, излъчваща се от неговото вече не крехко и лесно преодолимо тяло. Единственото чувство, преобладаващо в черната му като катран душа, в която никой нямаше добро място. Освен враговете му. Те му се бъркаха къде ли не. Но едва ли някакво създание, освен Мисаки би успяло да си извоюва положително мнение за себе си и голямо място в сърцето на Рено. Много бяха опитвали да му се харесат и опитите на всички завършваха с гръм и трясък - пълен провал. Почти толкова голям, колкото съществуването на всичките изверги.
Чу странен шум от коридора - непознат глас, не беше толкова необичайно, но този звучеше така поне за неговите уши. Може би беше някоя нова прислуга, но гласът беше мъжки - вероятно ратайче или пък щеше да поеме грижата за домашните любимци на императорския син. Защо баща му си мисли, че дори едните три хрътки не може да овладее и да подчини на задръстената си и ограничена от владетеля воля?! Имаше ги от почти пет години и те бяха единствените, на които можеше да каже всичко. Всичко. Дори да бяха животни, можеха да го разберат чудесно. А и той беше единственият, който не се прибираше нахапан и изкалян след среща с тях. Играеше си с тях и ги хранеше, дресираше ги и се забавляваха взаимно. Стопляха го някъде дълбоко в сърцето му така, както нищо друго, сякаш отвътре имаше запалена кибритена клечка, или свещ, а защо дори не камина? Сивите ловджийски кучета имаше като подарък от леля си - сестра на майка му и заради това толкова ги ценеше.
След което чу гласът на татко си и се разсея от мислите за Джими, Рич и Мак, така се казваха любимците му. Изправи се и излезе от бърлогата си, боядисана в ужасен сив цвят с още по - ужасен бял таван, обиколи половината дворец и бе започнал да се изморява, когато най - сетне видя баща си в компанията на някакъв уникално красив тъмнокос и тъмноок младеж, който му се усмихна любезно, но в погледа му личеше достатъчно ясно и лесно разпознаваемо някакво грозно и мрачно чувство, подобно на омраза, което Рено можеше да долови от километри. Какво ли бе говорил татко му за него на непознатия? Или просто той презираше всичко, което имаше пулс? Спря да мисли за това, просто направи същото и присви леко очите си, което го караше да изглежда някак си плашещ, повече от обикновено, дори на пръв поглед да изглеждаше като хилав и обикновен японец. В тъмните му зеници имаше нещо, което ги караше да изглеждат много, много черни. По - тъмни от това дори.
- Хидеюки, това е новият ти брат - Акихиде.
Явно затова е имало две легла в стаята му - щял е да му бъде натресен някакъв глупав гадняр, с когото очевидно щяха да си оскубят косите и да си изпочупят взаимно костите, ако бяха в един град, та камо ли в една къща, а още повече - в една стая за повече от десет минути.
След което мъжът започна да му обяснява как е имал договор с майката на странния мизерник, че срещу огромна сума японски йени, когато той навърши осемнадесет години, ще го вземе да живее при него. Хидеюки надуши, че му бе спестявано нещо.
Точно тогава болестта на императорския син реши да се обади - причерня му пред очите и в миг той се олюля назад, падайки. Всъщност, можеше и да беше спорно дали е заради епилепсията или заради това, което чу, или пък заради факта, че не бе закусвал (в интерес на истината, беше свикнал да не се храни сутрин, а и понякога дори и вечер, за да не вижда баща си се държеше гладен, а ако искаше нещо, прокрадваше се тихомълком до кухнята и си го взимаше или молеше Мисаки да му го донесе, а тя изпълняваше всяка негова прищявка, която и бе по силите), но далеч не му се хареса новината, че този селски негодник щеше да живее с известния Харасауа Хидеюки. Имаше два варианта, ала не и двата му бяха по вкуса и психическите възможности - ако му е мил живота, би го пуснал в огромната си стая и би се сдържал да не го изрита през прозореца, или заколи, или по - брутално да го убие, а другият вариант беше ако не му се живееше (което си беше така, след смъртта на майка му животът бе изгубил своя смисъл), да го очисти бързичко и после баща му да очисти него. Щеше да направи първото, но доста сериозно щеше да се замисли и върху план "Б", ако не беше слушан.
След около две минути се върна в съзнание. Ала продължи да мижи, правейки се, че все още не се е събудил след припадъка, за да чуе всичко от отвратителния разговор, който новият мръсник в къщата Акихиде или нещо от този род водеше с баща му. И изведнъж му се прииска да не беше се събуждал..
Усещаше как щеше да се разплаче всеки момент при мисълта за това. Затова просто влезе в стаята си и седна на леглото си. След което стана от него и се тръшна на свободното вдясно, което дори не знаеше за какво бе там. Може би родителите им са очаквали още едно дете, но е изникнал някакъв проблем? Не, малко невъзможно би било. Та те живееха в такъв огромен замък, по - голям от тези в приказките за Спящата Красавица и Пепеляшка, та едва ли щеше да им се налага да делят едно спално помещение. Сбръчка нос от погнуса заради мисълта, че можеше някой да влезе в неговото свърталище, нанасяйки се в него за дълго. Не - по - вероятно би убил някого с голи ръце, отколкото да разреши това да се случи. Защото неговото си беше негово и беше твърде горделив, както расата му повеляваше, за да отстъпи. А той захапеше ли за нещо, не пускаше. Както нямаше да направи с тази стая. Все му бе тая за кого.
Отново се премести на своето легло, завито в прекрасни копринени завивки, които вече бе измачкал, ухаещи на нежен и тих пролетен дъжд, примесен с капчици омраза. Омразата, излъчваща се от неговото вече не крехко и лесно преодолимо тяло. Единственото чувство, преобладаващо в черната му като катран душа, в която никой нямаше добро място. Освен враговете му. Те му се бъркаха къде ли не. Но едва ли някакво създание, освен Мисаки би успяло да си извоюва положително мнение за себе си и голямо място в сърцето на Рено. Много бяха опитвали да му се харесат и опитите на всички завършваха с гръм и трясък - пълен провал. Почти толкова голям, колкото съществуването на всичките изверги.
Чу странен шум от коридора - непознат глас, не беше толкова необичайно, но този звучеше така поне за неговите уши. Може би беше някоя нова прислуга, но гласът беше мъжки - вероятно ратайче или пък щеше да поеме грижата за домашните любимци на императорския син. Защо баща му си мисли, че дори едните три хрътки не може да овладее и да подчини на задръстената си и ограничена от владетеля воля?! Имаше ги от почти пет години и те бяха единствените, на които можеше да каже всичко. Всичко. Дори да бяха животни, можеха да го разберат чудесно. А и той беше единственият, който не се прибираше нахапан и изкалян след среща с тях. Играеше си с тях и ги хранеше, дресираше ги и се забавляваха взаимно. Стопляха го някъде дълбоко в сърцето му така, както нищо друго, сякаш отвътре имаше запалена кибритена клечка, или свещ, а защо дори не камина? Сивите ловджийски кучета имаше като подарък от леля си - сестра на майка му и заради това толкова ги ценеше.
След което чу гласът на татко си и се разсея от мислите за Джими, Рич и Мак, така се казваха любимците му. Изправи се и излезе от бърлогата си, боядисана в ужасен сив цвят с още по - ужасен бял таван, обиколи половината дворец и бе започнал да се изморява, когато най - сетне видя баща си в компанията на някакъв уникално красив тъмнокос и тъмноок младеж, който му се усмихна любезно, но в погледа му личеше достатъчно ясно и лесно разпознаваемо някакво грозно и мрачно чувство, подобно на омраза, което Рено можеше да долови от километри. Какво ли бе говорил татко му за него на непознатия? Или просто той презираше всичко, което имаше пулс? Спря да мисли за това, просто направи същото и присви леко очите си, което го караше да изглежда някак си плашещ, повече от обикновено, дори на пръв поглед да изглеждаше като хилав и обикновен японец. В тъмните му зеници имаше нещо, което ги караше да изглеждат много, много черни. По - тъмни от това дори.
- Хидеюки, това е новият ти брат - Акихиде.
Явно затова е имало две легла в стаята му - щял е да му бъде натресен някакъв глупав гадняр, с когото очевидно щяха да си оскубят косите и да си изпочупят взаимно костите, ако бяха в един град, та камо ли в една къща, а още повече - в една стая за повече от десет минути.
След което мъжът започна да му обяснява как е имал договор с майката на странния мизерник, че срещу огромна сума японски йени, когато той навърши осемнадесет години, ще го вземе да живее при него. Хидеюки надуши, че му бе спестявано нещо.
Точно тогава болестта на императорския син реши да се обади - причерня му пред очите и в миг той се олюля назад, падайки. Всъщност, можеше и да беше спорно дали е заради епилепсията или заради това, което чу, или пък заради факта, че не бе закусвал (в интерес на истината, беше свикнал да не се храни сутрин, а и понякога дори и вечер, за да не вижда баща си се държеше гладен, а ако искаше нещо, прокрадваше се тихомълком до кухнята и си го взимаше или молеше Мисаки да му го донесе, а тя изпълняваше всяка негова прищявка, която и бе по силите), но далеч не му се хареса новината, че този селски негодник щеше да живее с известния Харасауа Хидеюки. Имаше два варианта, ала не и двата му бяха по вкуса и психическите възможности - ако му е мил живота, би го пуснал в огромната си стая и би се сдържал да не го изрита през прозореца, или заколи, или по - брутално да го убие, а другият вариант беше ако не му се живееше (което си беше така, след смъртта на майка му животът бе изгубил своя смисъл), да го очисти бързичко и после баща му да очисти него. Щеше да направи първото, но доста сериозно щеше да се замисли и върху план "Б", ако не беше слушан.
След около две минути се върна в съзнание. Ала продължи да мижи, правейки се, че все още не се е събудил след припадъка, за да чуе всичко от отвратителния разговор, който новият мръсник в къщата Акихиде или нещо от този род водеше с баща му. И изведнъж му се прииска да не беше се събуждал..
Последната промяна е направена от Reno. на Нед Авг 10, 2014 8:32 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Reno.- Admin
- Мнения : 19
Регистриран на : 04.08.2014 -
Re: Палатът на японския император, преди около пет години
by Shin. Пет Авг 08, 2014 1:41 pm
Черният пушек бързо, но плавно се разстилаше наоколо, задушавайки и поглъщайки болезнено пространството. Само момчето успяваше да зърне всеки детайл, въпреки непрогледния мрак, който наставаше. Това, разбира се, не бе случайно. Чуваше как стъпките му отекваха някъде зад него, но най-силно можеше до чуе кънтенето на сърцето си, чии то удари го караха да залита несигурно на една страна, неспособен да запази равновесие. Крехкото му телце на три пъти успя да се блъсне в ръба на стълбите и ближните стени. С всяка секунда, с която се намираше все по-близо до открехнатата спалня на родителите си, не се чувстваше на себе си. Умът му ловко се изплъзваше между трепещите му пръсти, а премреженият детски поглед бе забит в чернотата, която все по-ясно открояваше предметите отсреща. Беше като в някакъв необясним тогава транс. А какво ли го бе докарало до това положение? Вероятно именно факта, че напълно осъзнаваше какво се случва. Бе разбрал ситуацията, в която се намира и макар и малък, вече представляваше нищо повече от една бомба със закъснител. Как ли бе разбрал всичко? Може би бе подслушвал, или пък фактите бяха така очевидни, че и без това усилие е щял да прозре всичко. Рано или късно... Таймерът се бе задействал, секундите течаха неистово бързо. Скоро нямаше връщане назад. Нямаше подобна опция, шансът бе отдавна пропилян.
"Спокойно, скъпа, потърпи още малко. Само още няколко години. Не е много време..."
"Да изтърпя още години, живеейки в страх?! Не е много време ли?"
"Вече сключи сделката с императора, нали? Нека навърши 18 и с парите, които ще получим за него, ще живеем щастливо само двамата!"
"Не знам... не мога..да издържам повече. Как ще отгледаме такова чудовище, скъпи? Не трябваше да ходим до онзи извор... Това е грешно, трябва да го убием!"
"СКЪПА, скъпа, успокой се! Всичко ще е наред, стига."
"Трябва да го убием, или той ще убие нас! Невинни хора също ще пострадат... Вината е изцяло наша, трябва да отървем света от това чудовище!"
Да, беше чул всичко. И последният път, в който го чу, не му беше първият. Секундите бяха изтекли. Вече бе ясно, че чудовищата не се раждаха, а се създаваха. Всичко бе една безкрайно силна и непреодолима верижна реакция. Сбор от делата на всеки един. Черният дим погълна двата големи силуета и помещението опустя. Предметите също бяха изчезнали. Нямаше помен от старинния стенен часовник, нито от кожения диван, или пък прашните полици, събрали стари книги и семейни снимки. От деня, в който родителите бяха разбрали, че отглеждат чудовище, всички тези снимки бяха само спомен. Тъжен, никому ненужен спомен. Шин бе решил да остави също толкова тъжен спомен от собствената си кръв и плът. Макар да не бе успял да контролира силите си, бе съумял да оттегли мрака, преди да е погълнал майка му. Въпреки напразното му усилие обаче, оттогава тя боледуваше от неизвестна болест, засягаща мозъчните полукълба. Не можеше да говори, или да върши каквото и да било сама. Единственото, което правеше, бе да стои в креслото си и да съзерцава с пазен поглед гледката през отворения прозорец. Никога не отделяше поглед от този прозорец... поне не и когато знаеше, че синът й е в стаята. Прислужницата Крала бе единствената, пред която не се преструваше на неизлечимо болна, изгубила разсъдъка си жена. Знаеше, че тя няма да сподели тайната й на малкото чудовище, не за друго, а отново от страх да не заличи съществуването й. Така никой не подозираше, че вече порасналият Шин знаеше истината, а той самият продължи да играе ролята си на жестоко излъган. Беше странно, но с всеки изминал ден започваше да копнее за момента, в който ще се състои въпросната сделка. Като се замислеше, предпочиташе да служи вярно на някого,отколкото да мизерства в почти празната дупка, в която досега живееше. При това нямаше да служи на кого да е, а на самия император. Бе дори леко любопитен да разбере причината, поради която той бе избрал точно него - чудовището, което никой не искаше близо до себе си.
Позволи на Крала да оправи яката на красивата риза, която за първи път обличаше. Костюмът за този заветен ден бе единственият подарък, който майка му му бе направила. Чувстваше се от части горд, че има честта да го облече. Дори да кажем, че после щеше да го изгори, както му се искаше всеки път, в който отвореше гардероба си.
- Готов сте. - обели тихо Клара, едва успявайки да скрие факта, че трепери. Все пак за първи път й се налагаше да се набира в подобна близост до Акихиде. Всяка сутрин оставяше закуската му тихо в стаята, докато още спи, вместо да почука на вратата. След толкова години практика вече можеше да се каже, че прислужницата му има нужните качества за една нинджа. Наистина рядко улавяше присъствието й, което я правеше доволно незабележима.
Младежът прокара бялата си длан през пригладената си назад коса, оставяйки я в небрежен вид около лицето си. Мразеше зализаните прически, които не само, че не му бяха по вкуса, но по негови наблюдения не му отиваха изобщо. Предпочиташе проклетите кичури чуплива коса просто да си стоят както поискат, в режим: необезпокояван от нищо.
Напът за пищната императорска резиденция някакъв довереник с две думи го предупреди, че го очаква сблъсък с наистина безполезното и разглезено императорско синче, което в интерес на истината не го учуди. А имаше ли причина? Във всеки случай никой така и не го уведоми с каква цел точно отива в двореца, но то се знаеше, че нямаше да му се разминат подобни сблъсъци. Не че не бе чувал за императорския син. Знаеше пълното му име, както и всички неприятни неща, които се говореха за него в Едо (столицата на тогавашна Япония). Очевидно бе доста непослушен наследник, а на плещите му лежеше бъдещето на Япония. Нима имаше нещо по-нелепо от иронията на съдбата? Съдбата... Колко омразна и отблъскваща дума.
- Добре дошъл в императорския дворец! Можеш да се чувстваш като у дома си. - топлото посрещане на самия император за миг го шокира и накара косъмчетата по гърба му да настръхнат. При гледката а непреброимите прозорчета му се прииска да пристъпи назад и да побегне, но новият му попечител улови ръката му и му заговори за смелост, безстрашие и мъдрост. Докато се осъзнае вече пиеше чай с главата на японския народ, опитвайки да разшифрова всяко гатанка и мисъл, с която го съсипвах отсреща. За щастие дали от отпускащото действие на чая, или от острият и бърз ум,който Шин не подозираше, че притежава... някак бе успял да отвърне задоволяващо на императора. Въпреки че неусетно бе потънал в нестихващ разговор за големи дела, вързани с народа и бъдещите успехи на Япония, младежът така и не посмя да попита каква е неговата роля във всичко това, защо бе тук сега. Не искаше да попита, защото смяташе въпросите си за твърде глупави, пир все, че нямаше начин да не разбере за какво е тук. Бе единствено въпрос на време.
- Сега е време да те запозная с непослушния си син. Умишлено направих така, че да делите една стая, тъй като ми се иска и ти да го наглеждаш. Не ми е по силите да вървя и след него, вечно оправяйки му белите. - след тези думи мъжът в златисто кимоно леко почеса побелялата си брада и тръгна към вътрешността на двореца. Акихиде тихомълком го последва, оглеждайки интериора. Не отвърна нищо н последните думи на императора, защото не сметна за нужно. Така или иначе молбите на един крал си бяха заповеди, така че бе очевидно, че няма друг избор, освен да наглежда разглезеното му синче.
Усмивката му бе наложителна и това явно бе станало ясно на отсрещната новопоявила се фигура. Шин веднага усети как бе възприет като нагъл натрапник, като хищник, ловуващ на чужда територия. Нямаше как огромното количество чужда омраза да не го застигне веднагически. Щеше му се да сбръчи вежди, но вместо това лицето му си остана непроницаемо, заедно с любезната усмивка, означаваща, че има необходимите маниери, за да настоява да остане тук. Нищо, че всеки щеше да гледана него като на прост селянин от покрайнините. Винаги имаше шанс, начин да се докаже. Бе решен да даде всичко от себе си и нямаше да се предаде току-така колкото и злобни погледи да му мяташе този насреща. Признаваше му само едно - някъде въз това нацупено лице се криеха красиви и нежни черти, да не говорим за дългата копринена коса... Можеше спокойно да го вземе за принцеса, ако го видеше през нощта. Фигурата му бе също показателна за това. Имаше така извита талия (можеше да се обзаложи, че я вижда през дрехите му), че една пищна рокля би го преобразила в създание от другия пол. Шин се бе позагледал продължително, а погледът му все повече задълбочаваше, карайки фантазията му да заработи на пълни обороти. Интересно, че не го съзнаваше в момента, но му бе харесало и дори бе преобразило за миг любезната му усмивка в палаво изкушаващо се изражение. Почти изглеждаше като някой перверзен садист, готов да причини най-сладката възможна болка на своята мишена. Но не... стигна до някакво внезапно заключение, което го извади от непонятните му фантазии, клонящи в стил "Пепеляшка".
Тъкмо успя да отдели поглед от императорския син, когато той внезапно се строполи на пода. Звукът от изпукването на кости бе особено режещ и неприятен, което успя да докара нов моментен шок на Акихиде. В следващите секунди той се бе затичал паникьосано към припадналото момче и без да е наясно какво да стори го бе пренесъл до стаята му, както баща му заръча.
- Както виждаш синът ми боледува от вродена болест и не се знае кога ще се случат пристъпите му. Моментът е винаги произволен. Поради тази причина не мога да му позволи да наследи трона. Дълго време му търсих заместник и накрая се спрях на едно необикновено момче от провинцията. Избраникът ми си ти, Акихиде. Искам ти да ме наследиш. - думите му се изливаха плавно и някак бездушно, типичното за един владетел. Някак не се усещаше душата на един баща, щом споменеше нещо, касаещо собственото му кръв и плът. Шин бе достатъчно голям и прозорлив, за да разбере... Причината, поради която не искаше синът си за престолонаследник далеч не се коренеше в това, че боледуваше от нещо. Истинската причина бе, че го ненавижда, че в очите му той е като безполезно украшение за коса, което е било изпуснато на земята и сее разбило на малки парченца. Непотребна вещ, негодна дори за изхвърляне. Това бе този син за баща си. Несъзнателно очите на Акихиде се насълзиха, докато погледът му се отправи към спящия Хидеюки. Не можеше и да си помисли колко ли огорчен и озлобен бе той от животът, който водеше в този палат. Каква ирония, че щастието не зависеше от материалните блага,които те обграждат. Шин нямаше нищо и беше нещастен. Юки имаше всичко материално, можеше да се глези както си поиска, но сякаш бе по-нещастен и от него. Някак гниещ отвътре, сякаш сърцето му бе вечно влажно от поройните катранени дъждове, които никой не искаше да спре. Те бяха вледенили душат му, отмивайки всеки спомен от някогашно щастие, както и всяка надежда за топлината на слънцето. Времето в него бе вечно облачно. Много облачно. Толкова много, че който и да е трудно би могъл да промени нещо. Познато чувство. Може би за някой като тях нямаше друга надежда, осен тази да вгорчават нечий чужд живот.
Сакай въздъхна, осъзнавайки, че бе останал сам с новия си брат, който може би дори в съня си кроеше как да се отърве от него. Отново не помнеше бе ли отговорил на императора нещо, или бе запазил същото мълчание - знак, че ще последва волята, пред която без друго е длъжен да се прекланя. Каквото и да последваше сега, трябваше да оцелее, защото нямаше друг вариант.
Оплетен в мисли, някои не толкова цветни и приятни, тъмнокосият се бе облегнал на стола и бе затворил очи, потъвайки в неясното си бъдеще.
"Спокойно, скъпа, потърпи още малко. Само още няколко години. Не е много време..."
"Да изтърпя още години, живеейки в страх?! Не е много време ли?"
"Вече сключи сделката с императора, нали? Нека навърши 18 и с парите, които ще получим за него, ще живеем щастливо само двамата!"
"Не знам... не мога..да издържам повече. Как ще отгледаме такова чудовище, скъпи? Не трябваше да ходим до онзи извор... Това е грешно, трябва да го убием!"
"СКЪПА, скъпа, успокой се! Всичко ще е наред, стига."
"Трябва да го убием, или той ще убие нас! Невинни хора също ще пострадат... Вината е изцяло наша, трябва да отървем света от това чудовище!"
Да, беше чул всичко. И последният път, в който го чу, не му беше първият. Секундите бяха изтекли. Вече бе ясно, че чудовищата не се раждаха, а се създаваха. Всичко бе една безкрайно силна и непреодолима верижна реакция. Сбор от делата на всеки един. Черният дим погълна двата големи силуета и помещението опустя. Предметите също бяха изчезнали. Нямаше помен от старинния стенен часовник, нито от кожения диван, или пък прашните полици, събрали стари книги и семейни снимки. От деня, в който родителите бяха разбрали, че отглеждат чудовище, всички тези снимки бяха само спомен. Тъжен, никому ненужен спомен. Шин бе решил да остави също толкова тъжен спомен от собствената си кръв и плът. Макар да не бе успял да контролира силите си, бе съумял да оттегли мрака, преди да е погълнал майка му. Въпреки напразното му усилие обаче, оттогава тя боледуваше от неизвестна болест, засягаща мозъчните полукълба. Не можеше да говори, или да върши каквото и да било сама. Единственото, което правеше, бе да стои в креслото си и да съзерцава с пазен поглед гледката през отворения прозорец. Никога не отделяше поглед от този прозорец... поне не и когато знаеше, че синът й е в стаята. Прислужницата Крала бе единствената, пред която не се преструваше на неизлечимо болна, изгубила разсъдъка си жена. Знаеше, че тя няма да сподели тайната й на малкото чудовище, не за друго, а отново от страх да не заличи съществуването й. Така никой не подозираше, че вече порасналият Шин знаеше истината, а той самият продължи да играе ролята си на жестоко излъган. Беше странно, но с всеки изминал ден започваше да копнее за момента, в който ще се състои въпросната сделка. Като се замислеше, предпочиташе да служи вярно на някого,отколкото да мизерства в почти празната дупка, в която досега живееше. При това нямаше да служи на кого да е, а на самия император. Бе дори леко любопитен да разбере причината, поради която той бе избрал точно него - чудовището, което никой не искаше близо до себе си.
Позволи на Крала да оправи яката на красивата риза, която за първи път обличаше. Костюмът за този заветен ден бе единственият подарък, който майка му му бе направила. Чувстваше се от части горд, че има честта да го облече. Дори да кажем, че после щеше да го изгори, както му се искаше всеки път, в който отвореше гардероба си.
- Готов сте. - обели тихо Клара, едва успявайки да скрие факта, че трепери. Все пак за първи път й се налагаше да се набира в подобна близост до Акихиде. Всяка сутрин оставяше закуската му тихо в стаята, докато още спи, вместо да почука на вратата. След толкова години практика вече можеше да се каже, че прислужницата му има нужните качества за една нинджа. Наистина рядко улавяше присъствието й, което я правеше доволно незабележима.
Младежът прокара бялата си длан през пригладената си назад коса, оставяйки я в небрежен вид около лицето си. Мразеше зализаните прически, които не само, че не му бяха по вкуса, но по негови наблюдения не му отиваха изобщо. Предпочиташе проклетите кичури чуплива коса просто да си стоят както поискат, в режим: необезпокояван от нищо.
Напът за пищната императорска резиденция някакъв довереник с две думи го предупреди, че го очаква сблъсък с наистина безполезното и разглезено императорско синче, което в интерес на истината не го учуди. А имаше ли причина? Във всеки случай никой така и не го уведоми с каква цел точно отива в двореца, но то се знаеше, че нямаше да му се разминат подобни сблъсъци. Не че не бе чувал за императорския син. Знаеше пълното му име, както и всички неприятни неща, които се говореха за него в Едо (столицата на тогавашна Япония). Очевидно бе доста непослушен наследник, а на плещите му лежеше бъдещето на Япония. Нима имаше нещо по-нелепо от иронията на съдбата? Съдбата... Колко омразна и отблъскваща дума.
- Добре дошъл в императорския дворец! Можеш да се чувстваш като у дома си. - топлото посрещане на самия император за миг го шокира и накара косъмчетата по гърба му да настръхнат. При гледката а непреброимите прозорчета му се прииска да пристъпи назад и да побегне, но новият му попечител улови ръката му и му заговори за смелост, безстрашие и мъдрост. Докато се осъзнае вече пиеше чай с главата на японския народ, опитвайки да разшифрова всяко гатанка и мисъл, с която го съсипвах отсреща. За щастие дали от отпускащото действие на чая, или от острият и бърз ум,който Шин не подозираше, че притежава... някак бе успял да отвърне задоволяващо на императора. Въпреки че неусетно бе потънал в нестихващ разговор за големи дела, вързани с народа и бъдещите успехи на Япония, младежът така и не посмя да попита каква е неговата роля във всичко това, защо бе тук сега. Не искаше да попита, защото смяташе въпросите си за твърде глупави, пир все, че нямаше начин да не разбере за какво е тук. Бе единствено въпрос на време.
- Сега е време да те запозная с непослушния си син. Умишлено направих така, че да делите една стая, тъй като ми се иска и ти да го наглеждаш. Не ми е по силите да вървя и след него, вечно оправяйки му белите. - след тези думи мъжът в златисто кимоно леко почеса побелялата си брада и тръгна към вътрешността на двореца. Акихиде тихомълком го последва, оглеждайки интериора. Не отвърна нищо н последните думи на императора, защото не сметна за нужно. Така или иначе молбите на един крал си бяха заповеди, така че бе очевидно, че няма друг избор, освен да наглежда разглезеното му синче.
Усмивката му бе наложителна и това явно бе станало ясно на отсрещната новопоявила се фигура. Шин веднага усети как бе възприет като нагъл натрапник, като хищник, ловуващ на чужда територия. Нямаше как огромното количество чужда омраза да не го застигне веднагически. Щеше му се да сбръчи вежди, но вместо това лицето му си остана непроницаемо, заедно с любезната усмивка, означаваща, че има необходимите маниери, за да настоява да остане тук. Нищо, че всеки щеше да гледана него като на прост селянин от покрайнините. Винаги имаше шанс, начин да се докаже. Бе решен да даде всичко от себе си и нямаше да се предаде току-така колкото и злобни погледи да му мяташе този насреща. Признаваше му само едно - някъде въз това нацупено лице се криеха красиви и нежни черти, да не говорим за дългата копринена коса... Можеше спокойно да го вземе за принцеса, ако го видеше през нощта. Фигурата му бе също показателна за това. Имаше така извита талия (можеше да се обзаложи, че я вижда през дрехите му), че една пищна рокля би го преобразила в създание от другия пол. Шин се бе позагледал продължително, а погледът му все повече задълбочаваше, карайки фантазията му да заработи на пълни обороти. Интересно, че не го съзнаваше в момента, но му бе харесало и дори бе преобразило за миг любезната му усмивка в палаво изкушаващо се изражение. Почти изглеждаше като някой перверзен садист, готов да причини най-сладката възможна болка на своята мишена. Но не... стигна до някакво внезапно заключение, което го извади от непонятните му фантазии, клонящи в стил "Пепеляшка".
Тъкмо успя да отдели поглед от императорския син, когато той внезапно се строполи на пода. Звукът от изпукването на кости бе особено режещ и неприятен, което успя да докара нов моментен шок на Акихиде. В следващите секунди той се бе затичал паникьосано към припадналото момче и без да е наясно какво да стори го бе пренесъл до стаята му, както баща му заръча.
- Както виждаш синът ми боледува от вродена болест и не се знае кога ще се случат пристъпите му. Моментът е винаги произволен. Поради тази причина не мога да му позволи да наследи трона. Дълго време му търсих заместник и накрая се спрях на едно необикновено момче от провинцията. Избраникът ми си ти, Акихиде. Искам ти да ме наследиш. - думите му се изливаха плавно и някак бездушно, типичното за един владетел. Някак не се усещаше душата на един баща, щом споменеше нещо, касаещо собственото му кръв и плът. Шин бе достатъчно голям и прозорлив, за да разбере... Причината, поради която не искаше синът си за престолонаследник далеч не се коренеше в това, че боледуваше от нещо. Истинската причина бе, че го ненавижда, че в очите му той е като безполезно украшение за коса, което е било изпуснато на земята и сее разбило на малки парченца. Непотребна вещ, негодна дори за изхвърляне. Това бе този син за баща си. Несъзнателно очите на Акихиде се насълзиха, докато погледът му се отправи към спящия Хидеюки. Не можеше и да си помисли колко ли огорчен и озлобен бе той от животът, който водеше в този палат. Каква ирония, че щастието не зависеше от материалните блага,които те обграждат. Шин нямаше нищо и беше нещастен. Юки имаше всичко материално, можеше да се глези както си поиска, но сякаш бе по-нещастен и от него. Някак гниещ отвътре, сякаш сърцето му бе вечно влажно от поройните катранени дъждове, които никой не искаше да спре. Те бяха вледенили душат му, отмивайки всеки спомен от някогашно щастие, както и всяка надежда за топлината на слънцето. Времето в него бе вечно облачно. Много облачно. Толкова много, че който и да е трудно би могъл да промени нещо. Познато чувство. Може би за някой като тях нямаше друга надежда, осен тази да вгорчават нечий чужд живот.
Сакай въздъхна, осъзнавайки, че бе останал сам с новия си брат, който може би дори в съня си кроеше как да се отърве от него. Отново не помнеше бе ли отговорил на императора нещо, или бе запазил същото мълчание - знак, че ще последва волята, пред която без друго е длъжен да се прекланя. Каквото и да последваше сега, трябваше да оцелее, защото нямаше друг вариант.
Оплетен в мисли, някои не толкова цветни и приятни, тъмнокосият се бе облегнал на стола и бе затворил очи, потъвайки в неясното си бъдеще.
Shin.- Мнения : 13
Регистриран на : 05.08.2014
Re: Палатът на японския император, преди около пет години
by Reno. Пет Авг 08, 2014 3:35 pm
Мразеше го. Не, презираше го. Не, ненавиждаше го. Нямаше сили, та камо ли думи, които можеха да опишат това какво изпитваше към този зъл дъртак, който управляваше всичките му бедни или богати сънародници. Горките им бедни души бяха обречени да му служат и ако не изпълнят неговото, да бъдат прогонени в изгнание на най - далечното кътче на държавата, а може би континента, а защо пък не и света? Или просто биваха убити от мръсните сатъри, секири и катани с двойни остриета, на които толкова се надяваше татко му един ден да се самонареже на шайби. И на ленти нямше да е никак зле, стига само да се разкараше от главата му. Не, че му желаеше смъртта.. но всъщност да - точно това вършеше. И нямаше нищо против да продължи с това.
Принципно в такъв момент трябваше да мисли как да разкара новия от живота си завинаги. Може би щяха да са доста добра комбина, ако намереше начин да го манипулира както той иска. Или просто да го научи на най - мръсните тайни за императора и да го отврати от него изцяло, оставяйки го да наследи престола, когато татко му се пенсионира или умре.
Когато със своите свръхспособности успя да долови, че онзи кошмар взе, че се махна и го остави сам с Акихиде, който стоеше със затворени очи на един стол.
- Виж, не си прави илюзиите, че не знам какви ги кроите с татко ми, но това е моята къща и не ме интересува какъв си, не докосвай моето и ще се разбираме чудесно. - изсъска през зъби злобно Рено, изразявайки силното си нехаресване от пръв поглед към този, който бе ПРОДАДЕН, не осиновен, а ПРОДАДЕН на баща му. Беше долна постъпка от страна на родителите му и до известна степен Хидеюки го съжаляваше. Съжаляваше и себе си. Всяко нещо, което пожелаеше му бе поднасяно на златен поднос - само не и това някой да се докосне до истинските му емоции. Може би първият, който би го направил пръв би бил доведеният му брат. Но вероятно нямаше да приеме Шин в семейството си толкова бързо. Макар и да не му беше никакъв, откакто го видя, освен омраза някъде наистина, наистина дълбоко в себе си усети някаква искричка на топлина и светлина - чувство, което не бе усещал никога досега. Какво ли толкова специално имаше в този обикновен селянин с дарба, която Харасауа можеше да надуши? Може би щяха да се разбират, дори и без да го поставя на своята воля.
Отдаден изцяло в размисли, отново се олюля така, все едно бе мъртво пиян, но този път не успя да падне на пода - явно човекът, с когото щеше да му се налага да дели стая, дом и имуществото си, го бе хванал.
Този път се събуди по - бързо, вероятно бе откъснат от околния свят за не повече от четиридесет и пет секунди. Явно бе усетил правилно - Акихиде го държеше. Беше му толкова трудно да повярва, а когато най - сетне осъзна какво се случва наистина, без да осъзнава какви ги говори, рече:
- Благодаря ти..
Мразеше тази дума. Никога преди не бе я изричал, откакто майка му си бе отишла завинаги. Дори към Мисаки. Все му беше едно кой колко добро е правил за него (тя бе единствената, която му е помагала, никой друг), не я казваше. В никакъв случай.
- Искаш ли да те разведа из къщата?
Защо, по дяволите говореше така? Какво му ставаше?! Това си беше неговото и щеше да отстоява своята воля, дори и точно сега да чувстваше най - огромния пристъп на слабост в съществуването си. Хората бяха слаби. Свръхестествените същества не и далеч не им отиваше да бъдат такива, но точно сега, в компанията му той не се усещаше като в кожата си. Искаше просто да пада в една бездънна и безкрайна бездна, стига само той да го хванеше, ако изобщо се приземеше. Умираше от необходимост и желание да го хване за ръка, да го прегърне.
"Хидеюки Харасауа, какво изобщо ти се върти в главата?!.." - рече си наум, когато отново погледна този до себе си и в миг му се искаше да не се подчиняваше на татко му, за да може да бъде само негов. Негов и единствено негов - точно като вещ, искаше да сложи ръка над него и да кара всеки да се страхува, дори само да го погледне, защото никой нямаше правото и способността да оглежда това, което Рено притежаваше само за себе си. Какво ли бе това чувство? Обич? Но не братска, може би нещо повече?
"Хидеюки, в какво се превръщаш.."
Ами ако беше вярно? Ако на това простосмъртните му викаха "любов"? Едва ли е възможно. Любовта е признак на слабост - явно това бе причината баща му да остави беззащитната му и крехка майка да умре. Страх го е било, че ако тя продължи да живее, ще окупира мислите му и просто няма да продължи да бъде толкова жесток и всяващ злоба, омраза и жажда за мъст навсякъде? Или пък може би той е направил така, че тя да умре? Беше му пределно ясно като кристално чиста вода, че императорът е способен да го свърши. А може би го е направил освен за себе си, с цел да навреди на нежната детска психика на детето си? Не бе истина, че може да е толкова жесток. Или пък никога не я е обичал и след раждането му, вече не е имал нужда от нея, но я е оставил жива, колкото да може да го отгледа донякъде? След като не е искал съпруга, защо просто не му е станала наложница, като повечето жени, които криеше от всички, но все пак Рено знаеше, че съществуват и знаеше за всичките им мръсни деяния с него.
В миг без да се усети, просто хвана ръката на Шин и рече:
- Съжалявам, щях да падна. - правейки се, че се олюлява, като мигновено го пусна. Какво правеше, за Бога? Не, че беше религиозен или нещо от този сорт - намираше го за глупаво, но просто не можеше да се контролира. Искаше да го хване за ръка. Искаше да го целуне, искаше толкова много неща. Но все пак щеше да бъде твърд и да показва достатъчно ясно своята бездънна яма, пълна с омраза. Нямаше нищо против такава физическа близост с него, ако можеше и още би се приближил в личното му пространство, но не му стискаше смелост да го направи.
Първото място, към което го водеше, беше кучкарника, искаше да види дали някой ще се разбере с неговите хрътки добре, или щяха да хапят, драскат и налитат на всичко живо, което стъпва там, все едно със или без Рено.
Принципно в такъв момент трябваше да мисли как да разкара новия от живота си завинаги. Може би щяха да са доста добра комбина, ако намереше начин да го манипулира както той иска. Или просто да го научи на най - мръсните тайни за императора и да го отврати от него изцяло, оставяйки го да наследи престола, когато татко му се пенсионира или умре.
Когато със своите свръхспособности успя да долови, че онзи кошмар взе, че се махна и го остави сам с Акихиде, който стоеше със затворени очи на един стол.
- Виж, не си прави илюзиите, че не знам какви ги кроите с татко ми, но това е моята къща и не ме интересува какъв си, не докосвай моето и ще се разбираме чудесно. - изсъска през зъби злобно Рено, изразявайки силното си нехаресване от пръв поглед към този, който бе ПРОДАДЕН, не осиновен, а ПРОДАДЕН на баща му. Беше долна постъпка от страна на родителите му и до известна степен Хидеюки го съжаляваше. Съжаляваше и себе си. Всяко нещо, което пожелаеше му бе поднасяно на златен поднос - само не и това някой да се докосне до истинските му емоции. Може би първият, който би го направил пръв би бил доведеният му брат. Но вероятно нямаше да приеме Шин в семейството си толкова бързо. Макар и да не му беше никакъв, откакто го видя, освен омраза някъде наистина, наистина дълбоко в себе си усети някаква искричка на топлина и светлина - чувство, което не бе усещал никога досега. Какво ли толкова специално имаше в този обикновен селянин с дарба, която Харасауа можеше да надуши? Може би щяха да се разбират, дори и без да го поставя на своята воля.
Отдаден изцяло в размисли, отново се олюля така, все едно бе мъртво пиян, но този път не успя да падне на пода - явно човекът, с когото щеше да му се налага да дели стая, дом и имуществото си, го бе хванал.
Този път се събуди по - бързо, вероятно бе откъснат от околния свят за не повече от четиридесет и пет секунди. Явно бе усетил правилно - Акихиде го държеше. Беше му толкова трудно да повярва, а когато най - сетне осъзна какво се случва наистина, без да осъзнава какви ги говори, рече:
- Благодаря ти..
Мразеше тази дума. Никога преди не бе я изричал, откакто майка му си бе отишла завинаги. Дори към Мисаки. Все му беше едно кой колко добро е правил за него (тя бе единствената, която му е помагала, никой друг), не я казваше. В никакъв случай.
- Искаш ли да те разведа из къщата?
Защо, по дяволите говореше така? Какво му ставаше?! Това си беше неговото и щеше да отстоява своята воля, дори и точно сега да чувстваше най - огромния пристъп на слабост в съществуването си. Хората бяха слаби. Свръхестествените същества не и далеч не им отиваше да бъдат такива, но точно сега, в компанията му той не се усещаше като в кожата си. Искаше просто да пада в една бездънна и безкрайна бездна, стига само той да го хванеше, ако изобщо се приземеше. Умираше от необходимост и желание да го хване за ръка, да го прегърне.
"Хидеюки Харасауа, какво изобщо ти се върти в главата?!.." - рече си наум, когато отново погледна този до себе си и в миг му се искаше да не се подчиняваше на татко му, за да може да бъде само негов. Негов и единствено негов - точно като вещ, искаше да сложи ръка над него и да кара всеки да се страхува, дори само да го погледне, защото никой нямаше правото и способността да оглежда това, което Рено притежаваше само за себе си. Какво ли бе това чувство? Обич? Но не братска, може би нещо повече?
"Хидеюки, в какво се превръщаш.."
Ами ако беше вярно? Ако на това простосмъртните му викаха "любов"? Едва ли е възможно. Любовта е признак на слабост - явно това бе причината баща му да остави беззащитната му и крехка майка да умре. Страх го е било, че ако тя продължи да живее, ще окупира мислите му и просто няма да продължи да бъде толкова жесток и всяващ злоба, омраза и жажда за мъст навсякъде? Или пък може би той е направил така, че тя да умре? Беше му пределно ясно като кристално чиста вода, че императорът е способен да го свърши. А може би го е направил освен за себе си, с цел да навреди на нежната детска психика на детето си? Не бе истина, че може да е толкова жесток. Или пък никога не я е обичал и след раждането му, вече не е имал нужда от нея, но я е оставил жива, колкото да може да го отгледа донякъде? След като не е искал съпруга, защо просто не му е станала наложница, като повечето жени, които криеше от всички, но все пак Рено знаеше, че съществуват и знаеше за всичките им мръсни деяния с него.
В миг без да се усети, просто хвана ръката на Шин и рече:
- Съжалявам, щях да падна. - правейки се, че се олюлява, като мигновено го пусна. Какво правеше, за Бога? Не, че беше религиозен или нещо от този сорт - намираше го за глупаво, но просто не можеше да се контролира. Искаше да го хване за ръка. Искаше да го целуне, искаше толкова много неща. Но все пак щеше да бъде твърд и да показва достатъчно ясно своята бездънна яма, пълна с омраза. Нямаше нищо против такава физическа близост с него, ако можеше и още би се приближил в личното му пространство, но не му стискаше смелост да го направи.
Първото място, към което го водеше, беше кучкарника, искаше да види дали някой ще се разбере с неговите хрътки добре, или щяха да хапят, драскат и налитат на всичко живо, което стъпва там, все едно със или без Рено.
Последната промяна е направена от Reno. на Нед Авг 10, 2014 8:26 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Reno.- Admin
- Мнения : 19
Регистриран на : 04.08.2014 -
Re: Палатът на японския император, преди около пет години
by Shin. Пет Авг 08, 2014 10:26 pm
Кога ли беше последният път? Кога последно се бе чувствал така? Почакай... Нямаше първи път, за да има последен. Колкото и усърдно да преравяше архивите си нямаше спомен да се е чувствал така някога преди. Нямаше и следа... Значи той бе специален. Специален? За него? Преглътна мъчително при мисълта, че някакво си разглезено момченце, което дори още не познава, може да го накара да изпитва нещо специално. Не се разбираше, наистина не се разбираше. И все пак нямаше нищо странно в това да помогне на някого, все пак бе добър самарянин. Пък и му се пишеше доведен брат... Пък и бе обещал на императора да го наглежда, значи бе под неговата опека... Пък и... В името на императора, нима в момента си редеше причини да осъществява близост с неблагодарния аристократичен задник? Може би просто бе по-добре да не мисли за това, нямаше да го прави повече. Навярно понякога по-полезният вариант бе именно да спреш да мислиш.
Дори не го попита дали е добре. Не пророни нищо, просто го задържа здраво в ръцете си. Накара го да почувства опората му, притискайки с една ръка талията му към себе си, а с другата хвана нежната му длан, преметната през рамото му. Може би не казваше нищо, защото бе изключил съзнанието си в този миг, а може би имаше друга причина. За сметка на това се изяви като не лош слушател и съвсем бе започнал да се обърква. Това същият човек ли бе? Същото разглезено и високомерно хлапе отпреди малко? Този, който говореше така спокойно и любезно, който имаше думи като "съжалявам" и "благодаря" в речника си... С кого разговаряше в момента, наистина се питаше... Къде ли бе истината? Истината за същността на това момче. Наистина желаеше да разбере, но с една идея повече копнееше другият да го поиска и да бъде негов. Да стане неговият пазител, неговата неразделна половинка, неговата нужда; онова, което да запълни празнината, зееща грозно в душата му. Копнееше да се превърне в неговия чадър, който да го пази от жестокия потоп, който го убиваше. А вероятно и Шин се нуждаеше от същото нещо за себе си. И все пак... въпреки всичко никога не бе сънувал, че ще изпитва нужда от някого другиго. Винаги си бе бил самодостатъчен. Никога не бе намирал у себе си и капка желание или любопитство, което да го накара да се сближи с някого. Винаги скиташе сам из улиците. И това дори не му правеше впечатление. Нито пък девойките, въздишащи по него. Досега бе живял като някой, орисан да съществува сам, желан единствено от повърхностния поглед на някой минувач. Може би умишлено не бе допускал никого до себе си. Защото знаеше как ще откликне съдбата на това предизвикателство. Знаеше, че отсрещният ще го отблъсне веднага, щом разбере с кого си има работа. Няколко години бе работил в местния вестник, който разнасяше новините, главно от двореца. Почти цялото съдържание опитваше пищните празненства и фестивали, които се водеха там, или пък кой пак е сгафил пред закона и е бил екзекутиран в присъствието на целия императорски двор. Разбира се, никога не се споменаваше простолюдието и начинът по който обикновените хора живееха. Очевидно светът представляваше именно това величествено място, което Акихиде бе имал огромната чест да види с очите си, а всяко нещо извън него... Всяка сламена къщурка, всяко украшение на пазара, всяка купа с ориз и трите дечица пред нея... Всичко извън пределите на този палат не си заслужаваше вниманието. Дали някой ден разнеженият принц би приел и Шин да го поразведе отвъд стените? Дали би желала дори да види отдалече как живееше народът на Япония? За тъмнокосият младеж най-голямата неправда бе, че волята на шогунът не се зачиташе достатъчно. Не и както преди... Преди, по времето на войната волята на шогуна се бе зачитала дори повече от тази на императорът. Той е представлявал не само някакъв военачалник, но е бил символ на справедливостта и надеждата за народа. По онези времена правдата наистина е тържествувала, но откакто уж е настанало мирно време, сякаш развратът и материалните блага владеят империята.
Усети нещо мокро на ръката си и най-сетне регистрира трите хрътки, чийто стопанин очевидно беше Хидеюки. Още не бе отворил решетката и вече се канеха да му скочат...и да го обсипят с лиги. Чудно защо животните винаги идваха при него. Независимо къде се усамотяваше, все щеше да го навести някоя котка, скитащо куче, или някоя друга животинка. Странно как имаше форма на живот, която би се излъгала да остане в компанията му. А може би животните усещаха цялата драма, която съпътстваше живота на Шин и го съжаляваха? Нямаше да се учуди и така да е, но някак и това му стигаше. Ето защо си бе самодостатъчен. Въпреки всичко имаше с кого да общува. В крайна сметка никога нямаше да е напълно сам. Жалко че не носеше нищо за ядене в себе си, че да го даде на императорските хрътки, макар и те навярно да не бяха изгладнели както уличните немили-недраги бездомници.
- Как се казват? - внезапно се сети да попита, все така удостоявайки с вниманието си палавите домашни любимци, които все така подскачаха около него. Тъмнокосият забравяше за всичко, щом се заиграеше с някоя животинка, затова имаше вероятност да изглежда меко казано нелепо. Не че го вълнуваше. Предполагаше, че единствените живи създания, които биха се отнасяли добре с него без да го съдят и причисляват към утайката на обществото, щяха да останат единствено тези три хрътки... така че сега някак си ликуваше, че дори тук щеше да има с кого да си говори, че нямаше да се чувства съвсем нежелан и тук...
- Джими, Рич, Мак...Добри момчета. - помилва ги за последно, преди да бъде поведен към следващата спирка в огромната резиденция... Всъщност не мислеше, че днес ще успеят да обиколят всички помещения, а от друга страна Акихиде ме уморен от дългото пътуване, дори не бе успял да навести коня си...
- Юки...Ъм, Харасауа-доно*, къде отиваме сега? - поправи се, леко несигурен в това дали другият бе чул спонтанното галено име, с което първоначално го бе повикал. Всъщност не се бяха разбирали нищо относно това как ще се обръщат един към друг, но то се знаеше - май нямаше да е особено приятелски, или поне другият не изявяваше подобно желание. Предвид факта, че първоначално го предупреди съвсем ясно как стоят нещата след появата му, последвалото затишие караше тъмнокосия да застане нащрек. Нищо, че бе също толкова объркан, колкото преди малко. Не биваше да сваля гарда си, не биваше и да се поддава на изкусителните си фантазии, защото това не бе шега работа... Той все още бе мишлето, пуснато в непознатия лабиринт и като начало трябваше да разучи всички пътеки, за да знае как да се измъква невредимо от неблагоприятни ситуации.
Нещо внезапно го извади от празните размисли, които отново бе изпаднал, но така и не разбра какво точно, поне до втория рунд. Сега вече ясно усети, че това къркорене идваше именно от неговия собствен стомах и се прокле за това, че бе намерил перфектното в кавички време да мисли за храна. А щом срещна и странния поглед на Юки му идеше просто да изкопае дупка в земята и да се скрие вътре. Или таванът бе по-лесното решение? За една дупка трябваше и лопата, а той нямаше... В името на императора, защо в такива ситуации все си мислеше глупости? Не можеше ли да остане някак хладнокръвен и просто да продължи накъдето Хидеюки го бе повел... Сложи длани на корема си, в отчаян опит да приглуши третото настойчиво къркорене. Ама че досада, защо не можеше да контролира организма си? Нали беше някакво чудовище? Тогава защо се доближаваше толкова до човешкото... сега бе дори срам и за чудовищния род... Вероятно и оттам бих го пропъдили, че защо не! Вече не можеше да стори нищо друго, освен да се усмихва гузно и да проклина липсата ли на късмет. Не че бе смъртен грях да огладнееш, но той огладнееше ли - огладняваше като вълк.
(доно*) - Господар(Лорд)
Дори не го попита дали е добре. Не пророни нищо, просто го задържа здраво в ръцете си. Накара го да почувства опората му, притискайки с една ръка талията му към себе си, а с другата хвана нежната му длан, преметната през рамото му. Може би не казваше нищо, защото бе изключил съзнанието си в този миг, а може би имаше друга причина. За сметка на това се изяви като не лош слушател и съвсем бе започнал да се обърква. Това същият човек ли бе? Същото разглезено и високомерно хлапе отпреди малко? Този, който говореше така спокойно и любезно, който имаше думи като "съжалявам" и "благодаря" в речника си... С кого разговаряше в момента, наистина се питаше... Къде ли бе истината? Истината за същността на това момче. Наистина желаеше да разбере, но с една идея повече копнееше другият да го поиска и да бъде негов. Да стане неговият пазител, неговата неразделна половинка, неговата нужда; онова, което да запълни празнината, зееща грозно в душата му. Копнееше да се превърне в неговия чадър, който да го пази от жестокия потоп, който го убиваше. А вероятно и Шин се нуждаеше от същото нещо за себе си. И все пак... въпреки всичко никога не бе сънувал, че ще изпитва нужда от някого другиго. Винаги си бе бил самодостатъчен. Никога не бе намирал у себе си и капка желание или любопитство, което да го накара да се сближи с някого. Винаги скиташе сам из улиците. И това дори не му правеше впечатление. Нито пък девойките, въздишащи по него. Досега бе живял като някой, орисан да съществува сам, желан единствено от повърхностния поглед на някой минувач. Може би умишлено не бе допускал никого до себе си. Защото знаеше как ще откликне съдбата на това предизвикателство. Знаеше, че отсрещният ще го отблъсне веднага, щом разбере с кого си има работа. Няколко години бе работил в местния вестник, който разнасяше новините, главно от двореца. Почти цялото съдържание опитваше пищните празненства и фестивали, които се водеха там, или пък кой пак е сгафил пред закона и е бил екзекутиран в присъствието на целия императорски двор. Разбира се, никога не се споменаваше простолюдието и начинът по който обикновените хора живееха. Очевидно светът представляваше именно това величествено място, което Акихиде бе имал огромната чест да види с очите си, а всяко нещо извън него... Всяка сламена къщурка, всяко украшение на пазара, всяка купа с ориз и трите дечица пред нея... Всичко извън пределите на този палат не си заслужаваше вниманието. Дали някой ден разнеженият принц би приел и Шин да го поразведе отвъд стените? Дали би желала дори да види отдалече как живееше народът на Япония? За тъмнокосият младеж най-голямата неправда бе, че волята на шогунът не се зачиташе достатъчно. Не и както преди... Преди, по времето на войната волята на шогуна се бе зачитала дори повече от тази на императорът. Той е представлявал не само някакъв военачалник, но е бил символ на справедливостта и надеждата за народа. По онези времена правдата наистина е тържествувала, но откакто уж е настанало мирно време, сякаш развратът и материалните блага владеят империята.
Усети нещо мокро на ръката си и най-сетне регистрира трите хрътки, чийто стопанин очевидно беше Хидеюки. Още не бе отворил решетката и вече се канеха да му скочат...и да го обсипят с лиги. Чудно защо животните винаги идваха при него. Независимо къде се усамотяваше, все щеше да го навести някоя котка, скитащо куче, или някоя друга животинка. Странно как имаше форма на живот, която би се излъгала да остане в компанията му. А може би животните усещаха цялата драма, която съпътстваше живота на Шин и го съжаляваха? Нямаше да се учуди и така да е, но някак и това му стигаше. Ето защо си бе самодостатъчен. Въпреки всичко имаше с кого да общува. В крайна сметка никога нямаше да е напълно сам. Жалко че не носеше нищо за ядене в себе си, че да го даде на императорските хрътки, макар и те навярно да не бяха изгладнели както уличните немили-недраги бездомници.
- Как се казват? - внезапно се сети да попита, все така удостоявайки с вниманието си палавите домашни любимци, които все така подскачаха около него. Тъмнокосият забравяше за всичко, щом се заиграеше с някоя животинка, затова имаше вероятност да изглежда меко казано нелепо. Не че го вълнуваше. Предполагаше, че единствените живи създания, които биха се отнасяли добре с него без да го съдят и причисляват към утайката на обществото, щяха да останат единствено тези три хрътки... така че сега някак си ликуваше, че дори тук щеше да има с кого да си говори, че нямаше да се чувства съвсем нежелан и тук...
- Джими, Рич, Мак...Добри момчета. - помилва ги за последно, преди да бъде поведен към следващата спирка в огромната резиденция... Всъщност не мислеше, че днес ще успеят да обиколят всички помещения, а от друга страна Акихиде ме уморен от дългото пътуване, дори не бе успял да навести коня си...
- Юки...Ъм, Харасауа-доно*, къде отиваме сега? - поправи се, леко несигурен в това дали другият бе чул спонтанното галено име, с което първоначално го бе повикал. Всъщност не се бяха разбирали нищо относно това как ще се обръщат един към друг, но то се знаеше - май нямаше да е особено приятелски, или поне другият не изявяваше подобно желание. Предвид факта, че първоначално го предупреди съвсем ясно как стоят нещата след появата му, последвалото затишие караше тъмнокосия да застане нащрек. Нищо, че бе също толкова объркан, колкото преди малко. Не биваше да сваля гарда си, не биваше и да се поддава на изкусителните си фантазии, защото това не бе шега работа... Той все още бе мишлето, пуснато в непознатия лабиринт и като начало трябваше да разучи всички пътеки, за да знае как да се измъква невредимо от неблагоприятни ситуации.
Нещо внезапно го извади от празните размисли, които отново бе изпаднал, но така и не разбра какво точно, поне до втория рунд. Сега вече ясно усети, че това къркорене идваше именно от неговия собствен стомах и се прокле за това, че бе намерил перфектното в кавички време да мисли за храна. А щом срещна и странния поглед на Юки му идеше просто да изкопае дупка в земята и да се скрие вътре. Или таванът бе по-лесното решение? За една дупка трябваше и лопата, а той нямаше... В името на императора, защо в такива ситуации все си мислеше глупости? Не можеше ли да остане някак хладнокръвен и просто да продължи накъдето Хидеюки го бе повел... Сложи длани на корема си, в отчаян опит да приглуши третото настойчиво къркорене. Ама че досада, защо не можеше да контролира организма си? Нали беше някакво чудовище? Тогава защо се доближаваше толкова до човешкото... сега бе дори срам и за чудовищния род... Вероятно и оттам бих го пропъдили, че защо не! Вече не можеше да стори нищо друго, освен да се усмихва гузно и да проклина липсата ли на късмет. Не че бе смъртен грях да огладнееш, но той огладнееше ли - огладняваше като вълк.
(доно*) - Господар(Лорд)
Shin.- Мнения : 13
Регистриран на : 05.08.2014
Re: Палатът на японския император, преди около пет години
by Reno. Съб Авг 09, 2014 1:30 pm
Какво се случваше с него? Какво? Не можеше сам да си го обясни. Съдба ли беше или просто той си въобразяваше за привличането, което изпитваше към новия прост и неук, никому непознат селянин, който баща му бе купил, буквално купил, за да управлява след неговата смърт? Въпреки, че от години Рено мечтаеше да заеме властта, не това е нещото, което винаги е искал. Просто искаше да отърве всичките бедни хора от управлението на татко си, който друго, освен да им мисли злото за своя собствена изгода очевидно не можеше. Та той мразеше собствения си син повече от всичко, що за човек?! Точно заради него не си позволяваше да съди новия, че е бил продаден от собствените си родители, защото при първа възможност баща му би го продал, а защо не и подарил на някой, който е толкова луд, че да приеме в дома си един грях, преносно и буквално? И макар той да беше Горделивост, рядко се държеше така. Макар и да уважаваше избора на кладенеца, който му бе дал повече, отколкото отнел, далеч не се радваше на своята раса. Седемте малки дяволчета, които имаха контрол над емоциите на всекиго, а по - специално към тази, която символизираха, просто не бяха по неговия вкус. Вероятно повече би се радвал на Завист или на Алчност. Но имаше и хубава страна - не бяха способни да изпитват топли емоции, или поне той си мислеше така. Докато не срещна Шин.
Успя да съзре, че Мак внимателно подуши индивида, който протягаше ръка към нея, а след това направи нещо много неочаквано за Рено - облиза ръката му и започна да му се умилква. Странно си беше, защото досега никой не се е измъквал невредим, още повече пък харесан от тях, освен гордият им господар. Кучетата обичаха него и достатъчно ясно му го показваха, заради това императорът толкова ги мразеше и не ги хранеше с толкова месо и висококачествена храна така, както прислугата хранеше неговите немски овчарки, които пък за сметка на това, мразеха неговия син, но чувствата си бяха взаимни - и той не им беше първи фен.
Получи въпрос как се казват неговите съкровища и с показалеца на дясната си ръка посочи кожените каишки със сребърни висулки, в които красиво бе издълбан надпис с техните имена. Той ги изрече и ги погали за последно, след което се приближи към Рено и без да иска, очевидно, или поне така съдеше той по мигновената поправка, го нарече с галеното и лигаво име, с което го наричаше майка му, преди да си тръгне от този свят. При спомена за този ужасен ден, поставящ началото на черната бездна, която той наричаше "свой живот", очите му леко се насълзиха, но побърза да ги изтрие, преди Шин да съзре солените малки капчици вода в очите му. Странно как всяко нещо успяваше да му напомни за покойната му вече дванадесет години майчица, не само урната, пълна с петте килограма свещена майчина прах, останала след кремацията и.
След това той използва думичка, с която да покаже уважението си към него и неговия статус, позиция в обществото. Не му хареса. Беше свикнал всички да го правят (а след това зад гърба му да разправят що ли не), но изречено така от неговите устни звучеше много нелепо, неподходящо, неестествено, а и не можеше да го нарича така. На всички бе ясно, че когато бащата на Хидеюки умре, не той ще заеме мястото му, не неговият законен биологичен син, а Акихиде. Не, че по - малкият имаше нещо против. Напротив, в началото идеята никак не му се хареса и беше просто бесен на баща си и на новия, но всъщност никога не е искал да заеме престола. Можеше и от него да стане един изключителен и запомнящ се завинаги владетел, но можеше и цяла Япония да остане сравнена със земята заради него. Напълно разбираше избора на татко си да вземе Шин и да го направи следващия престолонаследник, но нямаше да бъде лошо поне да информира единственото си чедо за този си избор. И за избора, че ще делят една стая - в началото и тази мисъл не му хареса, но след като разбра що за човек ще спи при него, все повече и повече се радваше. По свой си начин.
Замисли се. Дали това беше по - големият брат, за когото винаги е мечтал? Този, с когото да са заедно в добро или в лошо, да си пазят гърбовете, да споделят интересите си към момичета един с друг и да търсят начин как да се сватосат с тези, които са си избрали? Може би да, но с малкия минус, че Рено нямаше интерес към момичета, а към батко си. Но не си правеше илюзиите, че може да стане нещо, защото той далеч нямаше вид на човек с интерес към същия пол. Вероятно си имаше приятелка - хубава, слаба, стройна, висока почти колкото него, с красива тъмнокестенява коса и черни очи. Докато единствените момичета, попадали в компанията на Хидеюки са разните там нагримирани аристократични лигли от другия край на света, които повече му приличаха на клоуни, излезли от цирка, отколкото на принцеси. А за десерт - постоянно се мъкнеха след него, за да му говорят всякакви глупости, от които той достатъчно ясно се опитваше да покаже, че не се касае.
С периферното си зрение успя да съзре, че Шин бе сложил ръце на стомаха си. Императорският син го правеше също, ако по някаква щастлива случайност бе огладнял. Принципно той се хранеше, само колкото да не умре от глад, защото Мисаки му разправяше там някакви си нещица, че ако не се храни, това може сериозно да му увреди здравето и всякакви подобни бабини деветини. Здравето му си беше достатъчно увредено с тази епилепсия, нямаше какво повече да стане. Е, винаги можеше и по - зле, но нека да не предизвикваме съдбата. Не, че някога е вярвал на приказките за съдбата, винаги е мислел, че не е предначертан всеки живот, а човек сам си го изгражда. По своя преценка.
- Гладен ли си? - попита Рено и направи крачка към по - големия. Хвана едната му ръка и се затича бързо, мъкнейки Шин след себе си. - Ще те заведа в столовата, яж колкото си искаш.
И без това там се готвеше непрекъснато, имаше какво ли не за ядене, така че можеше да се тъпче, до докато стомахът му не се пръсне.
За щастие, столовата се намираше на първия етаж, не беше никак далеч от кучкарника. Сякаш със скоростта на светлината, двамата влязоха там и прислугата изгледа сина на императора странно и многозначително. Можеше да си обясни тези погледи перфектно. Не знаеше дали това да разтълкува мислите на хората само по начина, по който го гледаха беше една от дарбите му, или просто вроден талант, но в техните улавяше уплаха, срам и омраза. Щракна с пръсти и в миг всички се завърнаха към работата си.
- Искаш ли да остана с теб, за да ти правя компания? Принципно не обичам да идвам тук, но ако пожелаеш, може да остана, за да не се храниш сам.
Стъпваше на това място максимум четири пъти годишно - обикновено каквото поискаше, му се носеше в стаята, защото там имаше твърде много неприятни хора. Промъкваше се тайно, като някаква нинджа само, ако искаше още някое шише с вино към колекцията с вина в гардероба му, която много бързо можеше да пресуши, стига само да му се удадеше възможност. Но пред новия нямаше да го направи, защото ако баща му разбере, че някак си виното чезне от кухнята заради неговия син, това нямаше да му се хареса и грам.
Успя да съзре, че Мак внимателно подуши индивида, който протягаше ръка към нея, а след това направи нещо много неочаквано за Рено - облиза ръката му и започна да му се умилква. Странно си беше, защото досега никой не се е измъквал невредим, още повече пък харесан от тях, освен гордият им господар. Кучетата обичаха него и достатъчно ясно му го показваха, заради това императорът толкова ги мразеше и не ги хранеше с толкова месо и висококачествена храна така, както прислугата хранеше неговите немски овчарки, които пък за сметка на това, мразеха неговия син, но чувствата си бяха взаимни - и той не им беше първи фен.
Получи въпрос как се казват неговите съкровища и с показалеца на дясната си ръка посочи кожените каишки със сребърни висулки, в които красиво бе издълбан надпис с техните имена. Той ги изрече и ги погали за последно, след което се приближи към Рено и без да иска, очевидно, или поне така съдеше той по мигновената поправка, го нарече с галеното и лигаво име, с което го наричаше майка му, преди да си тръгне от този свят. При спомена за този ужасен ден, поставящ началото на черната бездна, която той наричаше "свой живот", очите му леко се насълзиха, но побърза да ги изтрие, преди Шин да съзре солените малки капчици вода в очите му. Странно как всяко нещо успяваше да му напомни за покойната му вече дванадесет години майчица, не само урната, пълна с петте килограма свещена майчина прах, останала след кремацията и.
След това той използва думичка, с която да покаже уважението си към него и неговия статус, позиция в обществото. Не му хареса. Беше свикнал всички да го правят (а след това зад гърба му да разправят що ли не), но изречено така от неговите устни звучеше много нелепо, неподходящо, неестествено, а и не можеше да го нарича така. На всички бе ясно, че когато бащата на Хидеюки умре, не той ще заеме мястото му, не неговият законен биологичен син, а Акихиде. Не, че по - малкият имаше нещо против. Напротив, в началото идеята никак не му се хареса и беше просто бесен на баща си и на новия, но всъщност никога не е искал да заеме престола. Можеше и от него да стане един изключителен и запомнящ се завинаги владетел, но можеше и цяла Япония да остане сравнена със земята заради него. Напълно разбираше избора на татко си да вземе Шин и да го направи следващия престолонаследник, но нямаше да бъде лошо поне да информира единственото си чедо за този си избор. И за избора, че ще делят една стая - в началото и тази мисъл не му хареса, но след като разбра що за човек ще спи при него, все повече и повече се радваше. По свой си начин.
Замисли се. Дали това беше по - големият брат, за когото винаги е мечтал? Този, с когото да са заедно в добро или в лошо, да си пазят гърбовете, да споделят интересите си към момичета един с друг и да търсят начин как да се сватосат с тези, които са си избрали? Може би да, но с малкия минус, че Рено нямаше интерес към момичета, а към батко си. Но не си правеше илюзиите, че може да стане нещо, защото той далеч нямаше вид на човек с интерес към същия пол. Вероятно си имаше приятелка - хубава, слаба, стройна, висока почти колкото него, с красива тъмнокестенява коса и черни очи. Докато единствените момичета, попадали в компанията на Хидеюки са разните там нагримирани аристократични лигли от другия край на света, които повече му приличаха на клоуни, излезли от цирка, отколкото на принцеси. А за десерт - постоянно се мъкнеха след него, за да му говорят всякакви глупости, от които той достатъчно ясно се опитваше да покаже, че не се касае.
С периферното си зрение успя да съзре, че Шин бе сложил ръце на стомаха си. Императорският син го правеше също, ако по някаква щастлива случайност бе огладнял. Принципно той се хранеше, само колкото да не умре от глад, защото Мисаки му разправяше там някакви си нещица, че ако не се храни, това може сериозно да му увреди здравето и всякакви подобни бабини деветини. Здравето му си беше достатъчно увредено с тази епилепсия, нямаше какво повече да стане. Е, винаги можеше и по - зле, но нека да не предизвикваме съдбата. Не, че някога е вярвал на приказките за съдбата, винаги е мислел, че не е предначертан всеки живот, а човек сам си го изгражда. По своя преценка.
- Гладен ли си? - попита Рено и направи крачка към по - големия. Хвана едната му ръка и се затича бързо, мъкнейки Шин след себе си. - Ще те заведа в столовата, яж колкото си искаш.
И без това там се готвеше непрекъснато, имаше какво ли не за ядене, така че можеше да се тъпче, до докато стомахът му не се пръсне.
За щастие, столовата се намираше на първия етаж, не беше никак далеч от кучкарника. Сякаш със скоростта на светлината, двамата влязоха там и прислугата изгледа сина на императора странно и многозначително. Можеше да си обясни тези погледи перфектно. Не знаеше дали това да разтълкува мислите на хората само по начина, по който го гледаха беше една от дарбите му, или просто вроден талант, но в техните улавяше уплаха, срам и омраза. Щракна с пръсти и в миг всички се завърнаха към работата си.
- Искаш ли да остана с теб, за да ти правя компания? Принципно не обичам да идвам тук, но ако пожелаеш, може да остана, за да не се храниш сам.
Стъпваше на това място максимум четири пъти годишно - обикновено каквото поискаше, му се носеше в стаята, защото там имаше твърде много неприятни хора. Промъкваше се тайно, като някаква нинджа само, ако искаше още някое шише с вино към колекцията с вина в гардероба му, която много бързо можеше да пресуши, стига само да му се удадеше възможност. Но пред новия нямаше да го направи, защото ако баща му разбере, че някак си виното чезне от кухнята заради неговия син, това нямаше да му се хареса и грам.
Последната промяна е направена от Reno. на Нед Авг 10, 2014 8:25 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Reno.- Admin
- Мнения : 19
Регистриран на : 04.08.2014 -
Re: Палатът на японския император, преди около пет години
by Shin. Нед Авг 10, 2014 12:38 pm
Странно... Чувстваше се все по-странно. Тази гъделичкаща душата му топлинка, която премина през него, още щом новата му роднина го грабна за ръката и изневиделица го помъкна към огромната кухня... Отново забрави за всички сложни въпроси, измъчващи съзнанието му и поставящи на карта съществуването му. Забрави за това, че той бе никой. Забрави, че бе просто поредната пионка на императора. Забрави, че си нямаше никого и това бе причината да дойде тук. Защото нямаше къде другаде да отиде. Никъде не го очакваше никой. Дойде, за да бъде само покорен слуга на владетеля на японската нация. Но сякаш с всяка изминала секунда това се променяше. Нещо вътре в него същи се променяше. Сякаш усещаше прилив на нова сила, която ще му помогне да промени света. Наистина искаше да го направи, някъде дълбоко в себе си го искаше. Искаше му се всяко живо същество да има място на тази планета. Всеки селянин да има достатъчно ориз, за да изхрани семейство си. Стражите да престанат да тормозят старите хора заради неточни данъци. Искаше да промени толкова много неща, за които всеки би му казал, че не може да се направи нищо. Напротив, можеше. Можеше да го промени и Шин го знаеше. И дори сега, когато сърцето му все още се колебаеше кой път да избере, тъмнокосият сякаш отдавна вече бе направил своя избор. Той щеше да се бори за тази промяна, дори да беше глупав и наивен идеал. Това бе единственият начин за Акихиде да намери своето място в света и света да го приеме какъвто е.
- Няма да откажа...- отвърна младежът, след като му бе предложена някак приятната компания на Юки. Юки? Защо продължаваше да го нарича така в съзнанието си? Не беше редно от няколко гледни точки, но очевидно това нямаше никакво значение. На Шин му харесваше. Дали другият се бе раздразнил, че го нарече така в началото? Или пък имаше вероятност да няма нищо против..
- А ти.. не се ли храниш добре? - попита го нещо прекалено очевидно и за миг съжали, че бе започнал темата. Може би не беше от чревоугодниците и му стигаше да хапне толкова, колкото да не умре от глад. За това можеше да се отсъди и по слабата му фигура, която често изглеждаше нещо крехко и чупливо в очите на Шин. Той може и да ядеше като вълк, стига да огладнее веднъж, но имаше неща, които събуждаха у него садистичната му страна. А тази му страна дори не беше нещо, подлежащо на обсъждане.
Докато Акихиде опитваше от всяко ястие на масата, бидейки очарован от смесицата прекрасни вкусове в устата си, дори не бе и забелязал как новото му братче се заигра с някакъв малък нож, предназначен за разрязване на месо. Шин, разбира се, не си и играеше да реже пържолата в чинията си, а направо си я ръфаше като някакво кученце, сякаш изгубил представа за важността на кралските обноски. За него месото си се ядеше с ръце и това е. Никой и нищо на този свят не биха могли да го убедят в противното.
Внезапно усети странно опияняващ мирис, който накара сетивата му да полудеят. За секунди всичко в него изтри от съзнанието му границите на нормалното случващо се. И великият Буда не знаеше какво се случи в следващия миг, дори той навярно бе шокиран.. Някъде далеч, много далеч стоеше фон от звуци - тракането на чинии и прибори в императорската кухня, намираща се до трапезарията. Но единственият пейзаж, единственият обект, уловило полезрението на Шин- това бе Хидеюки. Или по-точно порязания му пръст. Или още по-точно алената течност, стичаща се надолу по дланта му. Струваше ли му се, или имаше червена ивица и на врата? Точно там... Дали не бе просто халюцинация?
- Юки...- името се изплъзна измежду зъбите му, станали доста по-остри от обикновено. Тялото му грациозно се бе придвижило до това на другата особа, немислимо бързо, немислимо жадно да вкуси чуждата плът, която сякаш го приканваше и зовеше все повече и повече. Не просто не можеше да устоява повече, той просто вече не бе на себе си. Акихиде бе някъде в историята, сега в пурпурния отенък на ирисите му се четеше единствено онова име, което устните омайващо мълвяха. Един може би кратък, но сладък момент на слабост...
- Юки! - с едната си ръка оголи нежната му шия, по която спусна език без да чака покана; другата си длан приплъзна под горната му дреха, гъделичкайки опознавателно изваяния торс на императорския син. Не съзнаваше какво прави, или може би съвсем съзнаваше, но не му пукаше... Кое от двете бе, нямаше значение, просто го искаше. Кръвта във вените му бучеше като прииждаща река в неговите уши... А всеки чужд стон бе като разбиваща се вълна в съзнанието, така сладко потънало в деянието си. Пурпурните ириси ставата все по-плашещо ярки, виолетови. Зъбите му бяха одраскали крехката шия, но сякаш се въздържаха от нещо повече. Сякаш макар да бе изгубил всичкия си разсъдък, Шин не искаше да нарани другия. Или от друга страна искаше да го направи бавно, за да изпита по-голяма и дълга наслада, за да се измъчва от преливащия копнеж у него да вкуси точно тази кръв, чийто източник сега бе толкова близо... Така близо до него. А можеше ли да е още по-близо?
- Няма да откажа...- отвърна младежът, след като му бе предложена някак приятната компания на Юки. Юки? Защо продължаваше да го нарича така в съзнанието си? Не беше редно от няколко гледни точки, но очевидно това нямаше никакво значение. На Шин му харесваше. Дали другият се бе раздразнил, че го нарече така в началото? Или пък имаше вероятност да няма нищо против..
- А ти.. не се ли храниш добре? - попита го нещо прекалено очевидно и за миг съжали, че бе започнал темата. Може би не беше от чревоугодниците и му стигаше да хапне толкова, колкото да не умре от глад. За това можеше да се отсъди и по слабата му фигура, която често изглеждаше нещо крехко и чупливо в очите на Шин. Той може и да ядеше като вълк, стига да огладнее веднъж, но имаше неща, които събуждаха у него садистичната му страна. А тази му страна дори не беше нещо, подлежащо на обсъждане.
Докато Акихиде опитваше от всяко ястие на масата, бидейки очарован от смесицата прекрасни вкусове в устата си, дори не бе и забелязал как новото му братче се заигра с някакъв малък нож, предназначен за разрязване на месо. Шин, разбира се, не си и играеше да реже пържолата в чинията си, а направо си я ръфаше като някакво кученце, сякаш изгубил представа за важността на кралските обноски. За него месото си се ядеше с ръце и това е. Никой и нищо на този свят не биха могли да го убедят в противното.
Внезапно усети странно опияняващ мирис, който накара сетивата му да полудеят. За секунди всичко в него изтри от съзнанието му границите на нормалното случващо се. И великият Буда не знаеше какво се случи в следващия миг, дори той навярно бе шокиран.. Някъде далеч, много далеч стоеше фон от звуци - тракането на чинии и прибори в императорската кухня, намираща се до трапезарията. Но единственият пейзаж, единственият обект, уловило полезрението на Шин- това бе Хидеюки. Или по-точно порязания му пръст. Или още по-точно алената течност, стичаща се надолу по дланта му. Струваше ли му се, или имаше червена ивица и на врата? Точно там... Дали не бе просто халюцинация?
- Юки...- името се изплъзна измежду зъбите му, станали доста по-остри от обикновено. Тялото му грациозно се бе придвижило до това на другата особа, немислимо бързо, немислимо жадно да вкуси чуждата плът, която сякаш го приканваше и зовеше все повече и повече. Не просто не можеше да устоява повече, той просто вече не бе на себе си. Акихиде бе някъде в историята, сега в пурпурния отенък на ирисите му се четеше единствено онова име, което устните омайващо мълвяха. Един може би кратък, но сладък момент на слабост...
- Юки! - с едната си ръка оголи нежната му шия, по която спусна език без да чака покана; другата си длан приплъзна под горната му дреха, гъделичкайки опознавателно изваяния торс на императорския син. Не съзнаваше какво прави, или може би съвсем съзнаваше, но не му пукаше... Кое от двете бе, нямаше значение, просто го искаше. Кръвта във вените му бучеше като прииждаща река в неговите уши... А всеки чужд стон бе като разбиваща се вълна в съзнанието, така сладко потънало в деянието си. Пурпурните ириси ставата все по-плашещо ярки, виолетови. Зъбите му бяха одраскали крехката шия, но сякаш се въздържаха от нещо повече. Сякаш макар да бе изгубил всичкия си разсъдък, Шин не искаше да нарани другия. Или от друга страна искаше да го направи бавно, за да изпита по-голяма и дълга наслада, за да се измъчва от преливащия копнеж у него да вкуси точно тази кръв, чийто източник сега бе толкова близо... Така близо до него. А можеше ли да е още по-близо?
Shin.- Мнения : 13
Регистриран на : 05.08.2014
Re: Палатът на японския император, преди около пет години
by Reno. Нед Авг 10, 2014 4:34 pm
Значи все пак Рено щеше да остане с новия, докато убиеше глада си и това го накара да се почувства сравнително добре, предвид обстоятелствата - цялата каша в главата му относно това с императора, доведеният му брат, цялата тази радост и същевременно толкова много нови, но въпреки това удавени в отрова надежди и крилати мечти, които така или иначе нямаше да продължи да таи и храни. Толкова въпроси, чиито отговор никога нямаше да бъде изречен, проумян, харесан. Толкова много отговори, чиито въпроси не можеше да научи или по - точно не искаше да разбере. За какво беше всичко това? Нужно ли беше всичко това, случващо се през всичките му години бездействие, но въпреки това така наречен царски живот, буквално? Защо съдбата трябваше да бъде толкова саркастична и иронична към Хидеюки, който макар и да си поддържаше имиджа на безполезен гадняр и злобен разглезен дребосък, който друго освен да си мисли, че командва останалите заради своята позиция в обществената пирамида не може нищо, всъщност не бе направил нищо лошо никому. Явно все пак това, което му се случваше имаше някакъв шанс да е за баща му, ала по погрешка да става върху сина му? Или просто така беше редно? Не, че претендираше за добър, ама беше наясно, че лошото все на добрите хора се случваше. Бе напълно запознат с това как живееха хората в империята - в бедност и уви на този, който не успее да се роди в богато и пребогато семейство - бедна му е фантазията за това колко зле щеше да живее.
Разсеян от размисли, получи въпрос относно това дали не се храни добре и просто поклати глава. Надяваше се събеседникът му достатъчно ясно да разбере този му красноречив намек, че неговите идеали за добро хранене бяха да не се тъпче така, сякаш ще му бъде за последно (а можеше и наистина за последен път да се храни, нищо не е сигурно и никой не можеше да гарантира, че неговото безсмъртие ще е завинаги). Точно поради тази причина на пръв поглед имаше вид, че ще се счупи всеки миг. Огромна част от телесната му маса беше тежестта на костите му, които не бяха никак леки. Заради това ключиците му бяха така изпъкнали, а и не само.
Забеляза, че Акихиде ядеше по много странен начин пържолата си от прясно свинско месо с много подправки - досега не беше виждал никой да се храни по този начин. Всички от обкръжението на императора и всички, живеещи тук, цялата му гвардия от пазачи, войската и дори прислугата се хранеше изискано и изтънчено. Рено също следваше техния пример. Дори почти никой да не го виждаше кога яде.
Взе един остър нож в ръката си и започна да си играе от скука, а и се залисваше с него, за да не се изсмее заради начина, по който по - големият засищаше своя глад. Нищо, че досега не знаеше какво означава да се смееш от сърце, а и дори да не е искрено, не беше го правил досега. А далеч не искаше това да бъде причината за първия, а може би и последния му път. Искаше да можеше да контролира метала или в списъка му със свръхспособности да имаше телекинеза, за да можеше да използва тези остри джаджи навсякъде, но вместо това имаше огъня, който също обичаше.
Омаян от размислите си, изпусна режещия стоманен предмет и се поряза леко по палеца. Една аленочервена ивица кръв се появи на неговия пръст, която Шин изгледа някак си лакомо и настоятелно.
"Когато ти казах, че ще идем да ядеш, очаквах да ядеш друго, не мен." - помисли си Хидеюки, не, че имаше нещо против, но малко се уплаши от тази мисъл и се разтрепери.
Отново го нарече с галеното му име, когато по - малкият установи, че другият се намираше в такава непосредствена близост до него и сърцето му ускори своята работа. Пак му каза така и нежно облиза шията му, а едната му ръка шареше по тялото му неспокойно и бързо, от което Рено потръпна. Погледна го в очите, изразявайки ясно своята уплаха, но същевременно любопитство и нетърпение да разбере какво ще се случи по - нататък. Притеснен беше. Не можеше да стане на това място. Имаше твърде голям шанс да има свидетели и след това татко му да научи за това, което са вършили, макар и да нямаше нищо лошо - императорът на драго сърце би разрешил на новия да изяде сина му, че и с костите дори. Усещаше, че си има работа с вампир, който най - вероятно просто искаше да му излочи кръвта (или поне част от нея) още откакто се бе наранил с ножа.
Почувства как кожата му бе одраскана от острите като бръсначи зъби на доведения му брат и присви очи от болка. Не беше приятно. И въпреки това, го искаше. Все повече и повече. Искаше вкуса на грешническата му кръв да изпива кожата, душата, всяка една прекрасна и същевременно някак си извратена по свой начин частица от Шин, докато Рено изпадаше в екстаз при мисълта, че той се намираше чак толкова навътре в личното му пространство, а му причиняваше и това.
Хвана едната му ръка и го погледна, кимна му и с другата щракна с пръсти, като в същия миг се озоваха в стаята им. Рено седна на стола, на който се намираше другия, когато уж по - малкият беше в безсъзнание, а всъщност внимателно обмисляше какво може да стори, за да си получи неговото.
- По - добре? - след което го придърпа към себе си, показвайки му кървавата драскотина на врата си, прокарвайки пръст по нея. Накара другия да оближе течността от него, а след това с тих и сякаш толкова измъчен от очакване и желание глас рече:
- Знаеш какво да правиш с мен. Колкото поискаш. И когато поискаш.
Не можеше да е реалност, че това момче се оставяше да бъде контролирано от някой друг, но пък му харесваше, че ще бъде от единствения човек, който може би е способен да разчупи леда в сърцето му и да го накара да се почувства истински необходим. Дори само за кръвна банка. На него му стигаше, че можеше да е полезен на новия си доведен брат и силно се надяваше да няма неочакван обрат на нещата.
Разсеян от размисли, получи въпрос относно това дали не се храни добре и просто поклати глава. Надяваше се събеседникът му достатъчно ясно да разбере този му красноречив намек, че неговите идеали за добро хранене бяха да не се тъпче така, сякаш ще му бъде за последно (а можеше и наистина за последен път да се храни, нищо не е сигурно и никой не можеше да гарантира, че неговото безсмъртие ще е завинаги). Точно поради тази причина на пръв поглед имаше вид, че ще се счупи всеки миг. Огромна част от телесната му маса беше тежестта на костите му, които не бяха никак леки. Заради това ключиците му бяха така изпъкнали, а и не само.
Забеляза, че Акихиде ядеше по много странен начин пържолата си от прясно свинско месо с много подправки - досега не беше виждал никой да се храни по този начин. Всички от обкръжението на императора и всички, живеещи тук, цялата му гвардия от пазачи, войската и дори прислугата се хранеше изискано и изтънчено. Рено също следваше техния пример. Дори почти никой да не го виждаше кога яде.
Взе един остър нож в ръката си и започна да си играе от скука, а и се залисваше с него, за да не се изсмее заради начина, по който по - големият засищаше своя глад. Нищо, че досега не знаеше какво означава да се смееш от сърце, а и дори да не е искрено, не беше го правил досега. А далеч не искаше това да бъде причината за първия, а може би и последния му път. Искаше да можеше да контролира метала или в списъка му със свръхспособности да имаше телекинеза, за да можеше да използва тези остри джаджи навсякъде, но вместо това имаше огъня, който също обичаше.
Омаян от размислите си, изпусна режещия стоманен предмет и се поряза леко по палеца. Една аленочервена ивица кръв се появи на неговия пръст, която Шин изгледа някак си лакомо и настоятелно.
"Когато ти казах, че ще идем да ядеш, очаквах да ядеш друго, не мен." - помисли си Хидеюки, не, че имаше нещо против, но малко се уплаши от тази мисъл и се разтрепери.
Отново го нарече с галеното му име, когато по - малкият установи, че другият се намираше в такава непосредствена близост до него и сърцето му ускори своята работа. Пак му каза така и нежно облиза шията му, а едната му ръка шареше по тялото му неспокойно и бързо, от което Рено потръпна. Погледна го в очите, изразявайки ясно своята уплаха, но същевременно любопитство и нетърпение да разбере какво ще се случи по - нататък. Притеснен беше. Не можеше да стане на това място. Имаше твърде голям шанс да има свидетели и след това татко му да научи за това, което са вършили, макар и да нямаше нищо лошо - императорът на драго сърце би разрешил на новия да изяде сина му, че и с костите дори. Усещаше, че си има работа с вампир, който най - вероятно просто искаше да му излочи кръвта (или поне част от нея) още откакто се бе наранил с ножа.
Почувства как кожата му бе одраскана от острите като бръсначи зъби на доведения му брат и присви очи от болка. Не беше приятно. И въпреки това, го искаше. Все повече и повече. Искаше вкуса на грешническата му кръв да изпива кожата, душата, всяка една прекрасна и същевременно някак си извратена по свой начин частица от Шин, докато Рено изпадаше в екстаз при мисълта, че той се намираше чак толкова навътре в личното му пространство, а му причиняваше и това.
Хвана едната му ръка и го погледна, кимна му и с другата щракна с пръсти, като в същия миг се озоваха в стаята им. Рено седна на стола, на който се намираше другия, когато уж по - малкият беше в безсъзнание, а всъщност внимателно обмисляше какво може да стори, за да си получи неговото.
- По - добре? - след което го придърпа към себе си, показвайки му кървавата драскотина на врата си, прокарвайки пръст по нея. Накара другия да оближе течността от него, а след това с тих и сякаш толкова измъчен от очакване и желание глас рече:
- Знаеш какво да правиш с мен. Колкото поискаш. И когато поискаш.
Не можеше да е реалност, че това момче се оставяше да бъде контролирано от някой друг, но пък му харесваше, че ще бъде от единствения човек, който може би е способен да разчупи леда в сърцето му и да го накара да се почувства истински необходим. Дори само за кръвна банка. На него му стигаше, че можеше да е полезен на новия си доведен брат и силно се надяваше да няма неочакван обрат на нещата.
Reno.- Admin
- Мнения : 19
Регистриран на : 04.08.2014 -
Re: Палатът на японския император, преди около пет години
by Shin. Пон Авг 11, 2014 12:05 am
Понякога животът по една или друга причина ти предоставяше шанс, който може би нямаше друг път да ти предостави. В такава ситуация отново имаш две опции - да се възползваш от момента, или да го пропуснеш, да го оставиш да се изплъзне безвъзвратно измежду пръстите ти. Нивото на риск зависеше от това какво имаш да губиш, ако изобщо съществува нещо такова. Е, Шин имаше само и единствено себе си. В момента вече така и така бе изгубил здравия си разум, вероятно единственото, което го отличаваше от останалите, повлияни от онзи вълшебен извор. Ето защо бе решил, че няма какво да губи, но за сметка на това има шанс да спечели. Може би сродна душа? Любов? Омраза? А защо не и една алтернативна не толкова самотна вечност на този свят. Бе наясно, че действайки на своя глава, без дори да попита отсрещната персона дали има нещо против ставащото, всичко намирисваше на статия във вестника, озаглавена "Доведеният брат упражнява сексуален тормоз върху императорския син още в деня на пристигането си"... Това не му харесваше..Бе твърде дълго и очите на хората щяха да се изкривят, докато го изчетат. Но всяко заглавие трябваше да бъде като кратко резюме на статията, да пояснява каква е самата новина. Двата реда нямаше да им се разминат. Особено, ако имаше свидетели на точно тези деяния, които скоро щяха да последват.
Тъмнокосият сега не се вълнуваше от това, че трапезарията не бе предназначена за подобни работи, нито пък, че най-малкото от гледна точка на хуманността не бе етично да изяде новото си братче, но... Но го жадуваше.
- Много. - сякаш завърши мисълта си на глас, облизвайки за пореден път пулсиращите от наслада устни. Може и да не мислеше като хората, но за сметка на това чувстваше. Чувстваше нещо истинско, чувстваше нещо силно, нещо неконтролируемо напиращо в него.
Никак не разбра, че фонът, чиято роля играеше помещението, се бе променила внезапно. В главата му отекна щракването на чуждите апетитни пръсти, но само толкова. Не отрази и стола под себе си. Ръцете му просто обгърнаха талията на аристократичната особа - бе точно толкова крехка, колкото си я представяше. Формите и извивките на Юки го побъркваха. Дори да бе вкусил малко от кръвта му, не това бе единственото, което желаеше. Искаше много, много повече. Искаше го целият, абсолютно всичко в него го тласкаше към ръба на пропастта, в която щеше да скочи на сляпо.
- Не... - шепотът му бе произнесен с дълбочина и странна сериозност, примесена с нотка на мазохистично удоволствие. Леко дрезгавия глас погъделичка чуждото ухо и накара другия за миг да прекрати всякакви жизнени функции. Ръцете му притиснаха чуждите до стената, очевидно намираща се зад тях. Имаше нещо, което очевидно не му се бе харесало и това можеше да бъде само едно.
- Искам те цял..за да опитам всичко. Всичко... - след красноречивата си заповед отхлаби леко хватката около чуждите длани, но подлъжи да използва само устните и езика си. Докато обсипваше тялото му с целувки се позачуди кога бе успял така брутално да разкъса дрехите , от които бе останал само един жалък спомен. Езикът му умишлено заобикаляше примамливите процепи върху бялата кожа, от които се разнасяше благоуханието на червената течност. Да, кръвта му бе неимоверно сладка за него... И да, бе напълно нелогично да полага подобни болезнени усилия да си налага самоконтрол в такъв момент, обаче на малцина бе известно колко мазохистично действаше Акихиде. Обичаше съвсем нарочно да се въздържа точно от онова, за което съществото му крещеше "граби" с всичка сила. Чувствайки парещата болка и жажда, като че го правеше по-доволен от това да умъртви жетвата си, изпивайки кръвчицата й за секунди, броени мигове наслада... Не, дори не искаше това за Юки. Не искаше да изчезва никъде след това.. Не искаше да го има само сега, искаше някак присъствието му да го дари с онази бленувана сладка вечност, в която няма да е напълно сам, в която истинското му лице няма да плаши и отблъсква всички. Жадуваше именно за едно такова съществуване... Не му трябваха милиарди приятели, връзки, почитатели и подчинени...Искаше само един човек. Него. Щеше да му е предостатъчно. Сякаш искаше повече от всичко.
- Юки.. - преплете пръсти в неговите, все още допрени до стената и надигна глава, за да целуне челото му. Целувка символизираща преданост. Щеше да стигне до края с него, щеше да го има по всички възможни начини. Но не искаше да е само той. Отново черните му ириси, в които едва се долавяше пурпурния отенък, започнаха да тършуват из чуждите онова взаимстване, което имаха нуждата да открият. Да разбере, че и той го желаеше също толкова много, че бе готов да му се отдаде напълно, да стане единствено негов. Не като храна, не като кърпичка за еднократна употреба. Като бог и неговия повелител.
- Е, Юки? - заключителния му въпрос бе зададен така, сякаш отсрещната персона напълно добре знаеше какъв отговор очаква от него Шин. Може би не беше редно да го кара да избира сега,но друга възможност за подобна всячески искреност не се знаеше дали ще има.
Тъмнокосият сега не се вълнуваше от това, че трапезарията не бе предназначена за подобни работи, нито пък, че най-малкото от гледна точка на хуманността не бе етично да изяде новото си братче, но... Но го жадуваше.
- Много. - сякаш завърши мисълта си на глас, облизвайки за пореден път пулсиращите от наслада устни. Може и да не мислеше като хората, но за сметка на това чувстваше. Чувстваше нещо истинско, чувстваше нещо силно, нещо неконтролируемо напиращо в него.
Никак не разбра, че фонът, чиято роля играеше помещението, се бе променила внезапно. В главата му отекна щракването на чуждите апетитни пръсти, но само толкова. Не отрази и стола под себе си. Ръцете му просто обгърнаха талията на аристократичната особа - бе точно толкова крехка, колкото си я представяше. Формите и извивките на Юки го побъркваха. Дори да бе вкусил малко от кръвта му, не това бе единственото, което желаеше. Искаше много, много повече. Искаше го целият, абсолютно всичко в него го тласкаше към ръба на пропастта, в която щеше да скочи на сляпо.
- Не... - шепотът му бе произнесен с дълбочина и странна сериозност, примесена с нотка на мазохистично удоволствие. Леко дрезгавия глас погъделичка чуждото ухо и накара другия за миг да прекрати всякакви жизнени функции. Ръцете му притиснаха чуждите до стената, очевидно намираща се зад тях. Имаше нещо, което очевидно не му се бе харесало и това можеше да бъде само едно.
- Искам те цял..за да опитам всичко. Всичко... - след красноречивата си заповед отхлаби леко хватката около чуждите длани, но подлъжи да използва само устните и езика си. Докато обсипваше тялото му с целувки се позачуди кога бе успял така брутално да разкъса дрехите , от които бе останал само един жалък спомен. Езикът му умишлено заобикаляше примамливите процепи върху бялата кожа, от които се разнасяше благоуханието на червената течност. Да, кръвта му бе неимоверно сладка за него... И да, бе напълно нелогично да полага подобни болезнени усилия да си налага самоконтрол в такъв момент, обаче на малцина бе известно колко мазохистично действаше Акихиде. Обичаше съвсем нарочно да се въздържа точно от онова, за което съществото му крещеше "граби" с всичка сила. Чувствайки парещата болка и жажда, като че го правеше по-доволен от това да умъртви жетвата си, изпивайки кръвчицата й за секунди, броени мигове наслада... Не, дори не искаше това за Юки. Не искаше да изчезва никъде след това.. Не искаше да го има само сега, искаше някак присъствието му да го дари с онази бленувана сладка вечност, в която няма да е напълно сам, в която истинското му лице няма да плаши и отблъсква всички. Жадуваше именно за едно такова съществуване... Не му трябваха милиарди приятели, връзки, почитатели и подчинени...Искаше само един човек. Него. Щеше да му е предостатъчно. Сякаш искаше повече от всичко.
- Юки.. - преплете пръсти в неговите, все още допрени до стената и надигна глава, за да целуне челото му. Целувка символизираща преданост. Щеше да стигне до края с него, щеше да го има по всички възможни начини. Но не искаше да е само той. Отново черните му ириси, в които едва се долавяше пурпурния отенък, започнаха да тършуват из чуждите онова взаимстване, което имаха нуждата да открият. Да разбере, че и той го желаеше също толкова много, че бе готов да му се отдаде напълно, да стане единствено негов. Не като храна, не като кърпичка за еднократна употреба. Като бог и неговия повелител.
- Е, Юки? - заключителния му въпрос бе зададен така, сякаш отсрещната персона напълно добре знаеше какъв отговор очаква от него Шин. Може би не беше редно да го кара да избира сега,но друга възможност за подобна всячески искреност не се знаеше дали ще има.
Shin.- Мнения : 13
Регистриран на : 05.08.2014
Re: Палатът на японския император, преди около пет години
by Reno. Пон Авг 11, 2014 11:48 am
Не знаеше дали трябва да се радва на случващото, или да се плаши до смърт от това, че съвсем скоро кръвта му вероятно щеше да бъде излочена до капка, но може би все пак първото. Той сам подтикваше Шин към това, въпреки, че до преди малко трепкаше така, все едно бе струна на китара и бе дръпната, за да възпроизведе някакъв звук. Но когато погледна ръцете си, установи, че вече не трепереше, а просто стоеше и съзерцаваше човека срещу него, който го гледаше много странно - от една страна с желание да си получи това, което искаше, а от друга - че щеше да чака до последно, преди да си го вземе. Наистина, Рено хич не беше сигурен за това, което предстоеше да му се случи, но за едно нещо знаеше, че го иска - да даде каквото можеше от себе си за новодошлия, който продължаваше да го гледа така многозначително и изпитателно.
От устните на доведения му брат се изтръгна едно "не", което за миг прекрати всякакви жизнени и като цяло всякакви процеси в тялото на Хидеюки за миг. А след това, преди да се усети, се озова приклещен в стената, а ръцете му се докосваха с тези на Акихиде, продължаващ да го наблюдава втренчено. Рече му, че го иска цял, за да опита от всяко едно нещо, а после разхлаби захвата си малко, поне вече този, който сякаш му играеше ролята на някакъв заложник можеше да си мърда китките, когато..
Най - сетне му прищрака в ума какво ли може би са означавали думите на по - големия. Не просто искаше да пие от неговата кръвчица, а щеше да се възползва и от тялото му. Ами ако точно с тази цел беше тук? Всичко е било така нагласено? Не, не, не можеше. Нямаше да му го прости, ако опиташе да го нарани по този начин. Ох, дано да не беше това, за което си мислеше. Нямаше да го понесе. Самата мисъл за това беше като остър меч, забиващ се болезнено и надълбоко, оставящ кървящи разрези в очерненото му съзнание.
Чак сега обаче разбра също, че е гол пред него, а дрехите, с които бе облечен до преди мъничко бяха на земята в окаян вид, вече дори за парцали, с които простолюдието си триеше прозорците не ставаха. Да, нищо не отиваше към добро. Просто стисна зъби и за миг затвори очи, за да не става свидетел на този ужас, който щеше да изпита всеки момент. Усети сърцето си така, все едно бе стъкло, все едно бе лед, а това, случващо се с него бе камък, който направи на хиляди, а може би дори милиони малки и бляскави парчета тази чуплива материя. Беше разочарован. От себе си и от всичко, което бе станало през този ден. Официално нарече себе си пълен провал и макар да знаеше, че е такъв, досега никога не беше си позволявал да се нарече по този начин, независимо умствено или на глас. Най - после може би разбираше какво означава "да обичаш" и едно птиченце, на име Харуми Мисаки му беше казвала, че от тази любовна мъка боли най -много, но въпреки това, което усещаше, че ще се случи, щеше да остави Шин да го контролира. Щеше да се самопренебрегне, какво толкова, останалите го пренебрегваха, защо той да не последва техния пример?
Почувства, че по - големият поставяше нежни целувки по цялото му тяло и това го накара да потръпне от ужас. Ледени тръпки преминаха по гърба му. Примига няколко пъти, все още не можещ да проумее случващото се, макар и да знаеше какво точно става. Какво трябваше да стори Хидеюки? Какво искаше да стори? Какво можеше да стори? Какво щеше да стори? Абсолютно нищо. Чувстваше се като някаква марионетка, чиито конци дърпаше Акихиде и нямаше никакво право на мнение относно случващото се. Всъщност, новият далеч не изглеждаше така, все едно искаше да го нарани, но Рено не се притесняваше от това, което виждаше толкова, а от това, което си представяше. Ледените тръпки отново се завърнаха по неговия гръб и предизвикаха поредния трепет от негова страна.
Шин нарече по - малкия накратко, което до известна степен го успокои, след което изведнъж пръстите на ръцете им се преплетоха и сърцето му сякаш галопираше в гърдите му, а той просто стоеше и наблюдаваше с празен поглед, който всъщност изразяваше повече емоции, отколкото Хидеюки изобщо искаше някога да покаже. Акихиде също го наблюдаваше така, когато отново рече името му, но този път беше с интонацията на въпрос, който непълнолетният не можа да разбере.
- Давай. Прави каквото искаш с мен.
Облегна се на стената и за момент се отпусна, оставяйки се да се почувства така, сякаш жизнените му сили излизат извън тялото му, след което отново все едно се върна в кожата си.
- Чакам.
От устните на доведения му брат се изтръгна едно "не", което за миг прекрати всякакви жизнени и като цяло всякакви процеси в тялото на Хидеюки за миг. А след това, преди да се усети, се озова приклещен в стената, а ръцете му се докосваха с тези на Акихиде, продължаващ да го наблюдава втренчено. Рече му, че го иска цял, за да опита от всяко едно нещо, а после разхлаби захвата си малко, поне вече този, който сякаш му играеше ролята на някакъв заложник можеше да си мърда китките, когато..
Най - сетне му прищрака в ума какво ли може би са означавали думите на по - големия. Не просто искаше да пие от неговата кръвчица, а щеше да се възползва и от тялото му. Ами ако точно с тази цел беше тук? Всичко е било така нагласено? Не, не, не можеше. Нямаше да му го прости, ако опиташе да го нарани по този начин. Ох, дано да не беше това, за което си мислеше. Нямаше да го понесе. Самата мисъл за това беше като остър меч, забиващ се болезнено и надълбоко, оставящ кървящи разрези в очерненото му съзнание.
Чак сега обаче разбра също, че е гол пред него, а дрехите, с които бе облечен до преди мъничко бяха на земята в окаян вид, вече дори за парцали, с които простолюдието си триеше прозорците не ставаха. Да, нищо не отиваше към добро. Просто стисна зъби и за миг затвори очи, за да не става свидетел на този ужас, който щеше да изпита всеки момент. Усети сърцето си така, все едно бе стъкло, все едно бе лед, а това, случващо се с него бе камък, който направи на хиляди, а може би дори милиони малки и бляскави парчета тази чуплива материя. Беше разочарован. От себе си и от всичко, което бе станало през този ден. Официално нарече себе си пълен провал и макар да знаеше, че е такъв, досега никога не беше си позволявал да се нарече по този начин, независимо умствено или на глас. Най - после може би разбираше какво означава "да обичаш" и едно птиченце, на име Харуми Мисаки му беше казвала, че от тази любовна мъка боли най -много, но въпреки това, което усещаше, че ще се случи, щеше да остави Шин да го контролира. Щеше да се самопренебрегне, какво толкова, останалите го пренебрегваха, защо той да не последва техния пример?
Почувства, че по - големият поставяше нежни целувки по цялото му тяло и това го накара да потръпне от ужас. Ледени тръпки преминаха по гърба му. Примига няколко пъти, все още не можещ да проумее случващото се, макар и да знаеше какво точно става. Какво трябваше да стори Хидеюки? Какво искаше да стори? Какво можеше да стори? Какво щеше да стори? Абсолютно нищо. Чувстваше се като някаква марионетка, чиито конци дърпаше Акихиде и нямаше никакво право на мнение относно случващото се. Всъщност, новият далеч не изглеждаше така, все едно искаше да го нарани, но Рено не се притесняваше от това, което виждаше толкова, а от това, което си представяше. Ледените тръпки отново се завърнаха по неговия гръб и предизвикаха поредния трепет от негова страна.
Шин нарече по - малкия накратко, което до известна степен го успокои, след което изведнъж пръстите на ръцете им се преплетоха и сърцето му сякаш галопираше в гърдите му, а той просто стоеше и наблюдаваше с празен поглед, който всъщност изразяваше повече емоции, отколкото Хидеюки изобщо искаше някога да покаже. Акихиде също го наблюдаваше така, когато отново рече името му, но този път беше с интонацията на въпрос, който непълнолетният не можа да разбере.
- Давай. Прави каквото искаш с мен.
Облегна се на стената и за момент се отпусна, оставяйки се да се почувства така, сякаш жизнените му сили излизат извън тялото му, след което отново все едно се върна в кожата си.
- Чакам.
Reno.- Admin
- Мнения : 19
Регистриран на : 04.08.2014 -
Re: Палатът на японския император, преди около пет години
by Shin. Съб Авг 30, 2014 9:31 pm
Странно... Чувстваше се все по-странно. Тази гъделичкаща душата му топлинка, която премина през него, още щом новата му роднина го грабна за ръката и изневиделица го помъкна към огромната кухня... Отново забрави за всички сложни въпроси, измъчващи съзнанието му и поставящи на карта съществуването му. Забрави за това, че той бе никой. Забрави, че бе просто поредната пионка на императора. Забрави, че си нямаше никого и това бе причината да дойде тук. Защото нямаше къде другаде да отиде. Никъде не го очакваше никой. Дойде, за да бъде само покорен слуга на владетеля на японската нация. Но сякаш с всяка изминала секунда това се променяше. Нещо вътре в него също се променяше. Сякаш усещаше прилив на нова сила, която ще му помогне да промени света. Наистина искаше да го направи, някъде дълбоко в себе си го искаше. Искаше му се всяко живо същество да има място на тази планета. Всеки селянин да има достатъчно ориз, за да изхрани семейство си. Стражите да престанат да тормозят старите хора заради неточни данъци. Искаше да промени толкова много неща, за които всеки би му казал, че не може да се направи нищо. Напротив, можеше. Можеше да го промени и Шин го знаеше. И дори сега, когато сърцето му все още се колебаеше кой път да избере, тъмнокосият сякаш отдавна вече бе направил своя избор. Той щеше да се бори за тази промяна, дори да беше глупав и наивен идеал. Това бе единственият начин за Акихиде да намери своето място в света и света да му предостави въпросното място.
Дори още от сега знаеше, че императорският син, чието същество щеше да покори изцяло, ще се превърне в неговия главен съучастник. Мака ри да не изглеждаше така, всъщност двамата с него споделяха една съдба. От този ден нататък... щяха да са като едно цяло и да действат като едно цяло. Хиде виждаше страха някъде дълбоко в навлажнените, привидно празни очи отсреща. За миг това го бе пронизало и се бе запитал дали не отива твърде далеч в наглия си копнеж да го има още тук и сега. Запита се дали малкият ще му прости? А нима щеше да му прости, ако спре сега? Да, вече нямаше връщане назад, нямаше. А и не бе никак ясно дали Шин щеше да има друга възможност като тази...
- Влизам в теб... - прошепна, сякаш за да го подготви и само след секунди почувства как крехкото телце на Юки се изви рязко нагоре. Пръстите му се вкопчиха в гръбнака на Шин, а ударите на пулсиращото му сърце станаха още по-ясни и отчетливи за тъмнокосия. Погледът му за миг остана върху задъханото порозовяло лице, току-що въздържало болезнения си стон. Стон на болка, доставяща неумолимо удоволствие. Сега вече знаеше, че моментът бе нещо необикновено и споделено. Колкото и налудничаво да звучеше, имаше усещането, че познава Юки от много отдавна, може би дори от както се помни. Дали не се вманиачаваше по него? Вече го бе покорил, бе разучил всяка една част от него и тези факти се пазеха на сигурно място в главата и сърцето му. Дали бе вманиачаване последна степен или... любов? Не можеше да възприеме тази дума като нещо, което бе възможно да го споходи. Но не бе изключено и за някой толкова асоциален, какъвто бе Шин...поне до преди близките няколко часа.
Сега... държеше малкия Рено в обятията си, а мокрите им тела попиваха аромата едно на друго. Бе страстно. Бе болезнено красиво и вълшебно опияняващо.
- Кажи ми, Юки... - изведнъж промълви Шин, като тонът му запази ниската си октава, както допреди минути, когато цепнеше сладострастни думи в ухото на доведения си брат.
- Искаш ли да променя това място за теб? - изви леко шия, за да срещне въпросителния поглед на Хидеюки.
- Ще го превърна в място, където да се чувстваш щастлив. - усмихна се леко, но непринудено. Знаеше, че императорският син не бе щастлив тук. Да, това бе нещо очевидно, но някак си Шин го разбираше много по-детайлно, вероятно по-добре от всеки друг виждаше как се чувства той. За него това място бе нещо по-лошо и от Ада. Ето защо Юки имаше вид, казващ "Прави каквото искаш, без друго не ме вълнува какво ще стане с мен". Познаваше чувството... Онова примамващо желание да изчезнеш и всичко просто да приключи. Жалкото ти и нежелано никъде присъствие да изчезне завинаги и да не пречи вече на никого... Но не, това не бе изход, а единствено бягство. Бягство и нищо друго. Шин нямаше да остави Юки да избяга просто така. Без да е изпитал истинското щастие. Именно Акихиде щеше да го намери заради него. Щеше да открие и улови бялата лястовица, за да види дори и за кратко усмивката на Юки. Нямаше да му дава празни думи, нито празни обещания. Просто щеше да остане до него, докато успее да го направи щастлив. До мига, в който прогони мрака от сърцето му и облаците с дъжд от душата му.
Единственото, с което трябваше да се въоръжи, бе златно търпение.
- Специално за теб. - най-сетне довърши мисълта си от преди минута, след което взе лицето на малкия в шепи и сля устни с неговите. Бузите му все още горяха, а очите му бяха премрежени от остатъчното разтърсващо чувство, което бе изпитал щом телата им се сляха. Изглеждаше толкова изтощен...толкова сладък, че никой не би могъл да му устои. Дори самото търпение.
Дори още от сега знаеше, че императорският син, чието същество щеше да покори изцяло, ще се превърне в неговия главен съучастник. Мака ри да не изглеждаше така, всъщност двамата с него споделяха една съдба. От този ден нататък... щяха да са като едно цяло и да действат като едно цяло. Хиде виждаше страха някъде дълбоко в навлажнените, привидно празни очи отсреща. За миг това го бе пронизало и се бе запитал дали не отива твърде далеч в наглия си копнеж да го има още тук и сега. Запита се дали малкият ще му прости? А нима щеше да му прости, ако спре сега? Да, вече нямаше връщане назад, нямаше. А и не бе никак ясно дали Шин щеше да има друга възможност като тази...
- Влизам в теб... - прошепна, сякаш за да го подготви и само след секунди почувства как крехкото телце на Юки се изви рязко нагоре. Пръстите му се вкопчиха в гръбнака на Шин, а ударите на пулсиращото му сърце станаха още по-ясни и отчетливи за тъмнокосия. Погледът му за миг остана върху задъханото порозовяло лице, току-що въздържало болезнения си стон. Стон на болка, доставяща неумолимо удоволствие. Сега вече знаеше, че моментът бе нещо необикновено и споделено. Колкото и налудничаво да звучеше, имаше усещането, че познава Юки от много отдавна, може би дори от както се помни. Дали не се вманиачаваше по него? Вече го бе покорил, бе разучил всяка една част от него и тези факти се пазеха на сигурно място в главата и сърцето му. Дали бе вманиачаване последна степен или... любов? Не можеше да възприеме тази дума като нещо, което бе възможно да го споходи. Но не бе изключено и за някой толкова асоциален, какъвто бе Шин...поне до преди близките няколко часа.
Сега... държеше малкия Рено в обятията си, а мокрите им тела попиваха аромата едно на друго. Бе страстно. Бе болезнено красиво и вълшебно опияняващо.
- Кажи ми, Юки... - изведнъж промълви Шин, като тонът му запази ниската си октава, както допреди минути, когато цепнеше сладострастни думи в ухото на доведения си брат.
- Искаш ли да променя това място за теб? - изви леко шия, за да срещне въпросителния поглед на Хидеюки.
- Ще го превърна в място, където да се чувстваш щастлив. - усмихна се леко, но непринудено. Знаеше, че императорският син не бе щастлив тук. Да, това бе нещо очевидно, но някак си Шин го разбираше много по-детайлно, вероятно по-добре от всеки друг виждаше как се чувства той. За него това място бе нещо по-лошо и от Ада. Ето защо Юки имаше вид, казващ "Прави каквото искаш, без друго не ме вълнува какво ще стане с мен". Познаваше чувството... Онова примамващо желание да изчезнеш и всичко просто да приключи. Жалкото ти и нежелано никъде присъствие да изчезне завинаги и да не пречи вече на никого... Но не, това не бе изход, а единствено бягство. Бягство и нищо друго. Шин нямаше да остави Юки да избяга просто така. Без да е изпитал истинското щастие. Именно Акихиде щеше да го намери заради него. Щеше да открие и улови бялата лястовица, за да види дори и за кратко усмивката на Юки. Нямаше да му дава празни думи, нито празни обещания. Просто щеше да остане до него, докато успее да го направи щастлив. До мига, в който прогони мрака от сърцето му и облаците с дъжд от душата му.
Единственото, с което трябваше да се въоръжи, бе златно търпение.
- Специално за теб. - най-сетне довърши мисълта си от преди минута, след което взе лицето на малкия в шепи и сля устни с неговите. Бузите му все още горяха, а очите му бяха премрежени от остатъчното разтърсващо чувство, което бе изпитал щом телата им се сляха. Изглеждаше толкова изтощен...толкова сладък, че никой не би могъл да му устои. Дори самото търпение.
Shin.- Мнения : 13
Регистриран на : 05.08.2014
Re: Палатът на японския император, преди около пет години
by Reno. Чет Сеп 04, 2014 1:47 am
Хидеюки сякаш чисто и просто някъде надълбоко, много надълбоко в себе си предусещаше ясно това, което предстоеше да се случи и мисълта го изпепеляваше, изгаряше го така, все едно под кожата му бе излята туба с бензин, а някъде бе пусната клечка с кибрит.
Ами ако се окаже, че всичко е било просто един капан, за да бъде тествано търпението? Какво щеше да се случи? Ако след цялата тази работа свърши изигран (много добре изигран), както и захвърлен като мръсен парцал? Все тая, искаше да се случи. Щом Акихиде щеше да му го причини, искаше го, бе готов да прави с него всичко. Поредното извращение от негова страна. Откачен.
И ето, че заветният момент просто настъпи, сякаш от само себе си. Бе изпаднал в размисли, затова дори не си бе направил труда да чуе предупреждението на по - големия. Изпита силна и остра, пронизваща го отвътре като остър, току - що наточен кинжал болка, затова наддаде писък, изразявайки емоциите си. Заби нокти в красивия и нежен гръбнак на другия и просто стискаше зъбите си, забравяйки себе си напълно. Сякаш щеше скоро да ги счупи, но това не беше важно. Щом щеше да заглуши писъците на болка, бе позволено. Беше за добра кауза.
- Кажи ми, Юки... искаш ли да променя това място за теб?
След което погледите им се срещнаха изведнъж, бе си неловко. Шин нямаше нужда да променя за него, за един боклук, мразен от всички каквото и да е било. И без това кой гледаше на него като на живо същество? Всички се държаха с него така, все едно бе някакъв грозен и стар предмет, че дори и това беше слабо описание. Собственият му баща го презираше от дъното на черната си като катран душа и Шин вече бе станал свидетел на това какви са неговите бащини чувства, така че просто едва забележимо повдигна рамене, някак си покорно. Нямаше сили дори и да се усмихне тъжно, колкото да се каже, че усмивката му е била съзряна, както правеше от доста дълги години, когато се налагаше да създава впечатление, че всичко е перфектно, розово. Досега никой не бе виждал искрената му усмивка, идваща от най - топлите и вътрешни кътчета на сърцето му.. освен новият му доведен брат, накарал го да погледне на черното под друг аспект. Накарал го да се замисли какво всъщност е можел да изгуби и какво е спечелил, дори без да повдига въпроса за това.
- Ще го превърна в място, където да се чувстваш щастлив.
"Невъзможно е.." - мисълта сякаш разряза съзнанието му и щеше да излезе из устата му, освен ако не беше неговият поглед, който я издаде достатъчно ясно. От окото му се стече сълза, а той по най - бързия начин я изтри, за да не бъде видяна.
Забеляза, че новият се усмихна, но Рено не последва неговия пример, напротив - стана му още по - мъчно, но защо, нали той се усмихваше..
Запази все същото тъжно изражение на снежнобялото си, принципно безизразно лице, което бе неприятно на толкова много хора, които биха дали мило и драго, само и само той да се махне от полезрението им, а дори да не го познават, да не знаят кой е той. Всичко бе такова, все едно звездите се бяха наговорили да го унищожат, да го съсипят, да го погубят. Да не му дадат възможност да бъде щастлив, да живее пълноценно така, както може би заслужава.
- Специално за теб.
Броени секунди след тези думи устните им вече бяха слепени и това накара Хидеюки да разшири очи от изненада.
- Т - това н - не е п -п -р - равилно.. - започна да пелтечи той, ала явно беше глас в пустиня. Дори да имаше капка здрав разум, че да го казва, сега той сторваше път на желанието.. вероятно.
Понечи да се махне, обаче захватът на Шин бе твърде здрав.
- Ами ако н - някой разбере за това? - рече измежду хлипанията едвам - едвам. - Вероятно напук на мен татко ще те отпрати някъде далеч..
Мамка ти, Харасауа Хидеюки, как можа да го речеш?! Ти току - що каза на прекрасен, хубав, секси мъж, че изпитваш любов към него. Идиот. Вероятно той го бе целунал, за да си достави удоволствие, но в този момент изобщо не се интересуваше. Първата му целувка бе с този, с когото искаше.
Отново се опита да стане, но захватът около него вече се бе затегнал дори по - стегнат и той само падна върху Акихиде, като устните им бяха на по - малко от милиметър разстояние. Една дума, изречена на глас напълно би стигнала, за да се целунат отново.
Ами ако се окаже, че всичко е било просто един капан, за да бъде тествано търпението? Какво щеше да се случи? Ако след цялата тази работа свърши изигран (много добре изигран), както и захвърлен като мръсен парцал? Все тая, искаше да се случи. Щом Акихиде щеше да му го причини, искаше го, бе готов да прави с него всичко. Поредното извращение от негова страна. Откачен.
И ето, че заветният момент просто настъпи, сякаш от само себе си. Бе изпаднал в размисли, затова дори не си бе направил труда да чуе предупреждението на по - големия. Изпита силна и остра, пронизваща го отвътре като остър, току - що наточен кинжал болка, затова наддаде писък, изразявайки емоциите си. Заби нокти в красивия и нежен гръбнак на другия и просто стискаше зъбите си, забравяйки себе си напълно. Сякаш щеше скоро да ги счупи, но това не беше важно. Щом щеше да заглуши писъците на болка, бе позволено. Беше за добра кауза.
- Кажи ми, Юки... искаш ли да променя това място за теб?
След което погледите им се срещнаха изведнъж, бе си неловко. Шин нямаше нужда да променя за него, за един боклук, мразен от всички каквото и да е било. И без това кой гледаше на него като на живо същество? Всички се държаха с него така, все едно бе някакъв грозен и стар предмет, че дори и това беше слабо описание. Собственият му баща го презираше от дъното на черната си като катран душа и Шин вече бе станал свидетел на това какви са неговите бащини чувства, така че просто едва забележимо повдигна рамене, някак си покорно. Нямаше сили дори и да се усмихне тъжно, колкото да се каже, че усмивката му е била съзряна, както правеше от доста дълги години, когато се налагаше да създава впечатление, че всичко е перфектно, розово. Досега никой не бе виждал искрената му усмивка, идваща от най - топлите и вътрешни кътчета на сърцето му.. освен новият му доведен брат, накарал го да погледне на черното под друг аспект. Накарал го да се замисли какво всъщност е можел да изгуби и какво е спечелил, дори без да повдига въпроса за това.
- Ще го превърна в място, където да се чувстваш щастлив.
"Невъзможно е.." - мисълта сякаш разряза съзнанието му и щеше да излезе из устата му, освен ако не беше неговият поглед, който я издаде достатъчно ясно. От окото му се стече сълза, а той по най - бързия начин я изтри, за да не бъде видяна.
Забеляза, че новият се усмихна, но Рено не последва неговия пример, напротив - стана му още по - мъчно, но защо, нали той се усмихваше..
Запази все същото тъжно изражение на снежнобялото си, принципно безизразно лице, което бе неприятно на толкова много хора, които биха дали мило и драго, само и само той да се махне от полезрението им, а дори да не го познават, да не знаят кой е той. Всичко бе такова, все едно звездите се бяха наговорили да го унищожат, да го съсипят, да го погубят. Да не му дадат възможност да бъде щастлив, да живее пълноценно така, както може би заслужава.
- Специално за теб.
Броени секунди след тези думи устните им вече бяха слепени и това накара Хидеюки да разшири очи от изненада.
- Т - това н - не е п -п -р - равилно.. - започна да пелтечи той, ала явно беше глас в пустиня. Дори да имаше капка здрав разум, че да го казва, сега той сторваше път на желанието.. вероятно.
Понечи да се махне, обаче захватът на Шин бе твърде здрав.
- Ами ако н - някой разбере за това? - рече измежду хлипанията едвам - едвам. - Вероятно напук на мен татко ще те отпрати някъде далеч..
Мамка ти, Харасауа Хидеюки, как можа да го речеш?! Ти току - що каза на прекрасен, хубав, секси мъж, че изпитваш любов към него. Идиот. Вероятно той го бе целунал, за да си достави удоволствие, но в този момент изобщо не се интересуваше. Първата му целувка бе с този, с когото искаше.
Отново се опита да стане, но захватът около него вече се бе затегнал дори по - стегнат и той само падна върху Акихиде, като устните им бяха на по - малко от милиметър разстояние. Една дума, изречена на глас напълно би стигнала, за да се целунат отново.
Reno.- Admin
- Мнения : 19
Регистриран на : 04.08.2014 -
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|
» Палатът на японския император, преди около пет години
» Гората на светулките
» Шин.
» make it happen
» *тук има заглавие*
» Welcome to our Madness (или иначе казано - Miglenna)
» Бланка за попълване
» Запази лик